Дръзновение

ginger

,,Ще се видим в сладкарница Сибир“ гласяха последните редове на писмото. Оставих го на масата, после помислих малко, сгънах го и го бутнах в чекмеджето. Беше пролет, небето бе лазурно синьо, а във въздуха се носеха от онези пухчета от върбите, които те карат да кихаш. Слънцето леко напичаше, а лъчите му се прокрадваха през клоните на наскоро разлистилите се букови и дъбови дървета. Бях тръгнал към сладкарницата по по-дълъг път, умишлено. Вървях през парка, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изхвръкне. Бях на 40. Първите бели кичури обримчваха лицето ми и го правеха някак по-изразително. Наближаващата старост ми отиваше. Добре, че съм мъж. На жените не им отива толкова. Това, което ме правеше толкова млад, толкова щастлив, с подскачащ пулс и душа, която сякаш летеше, бе днешната среща. На ъгъла. В онази сладкарница, за която почти никой не знаеше, защото това бе място от моите сънища. Там се срещахме с Татяна. Всяка година, в последната събота на Април. Тя беше омъжена от двайсет години, а аз бях женен от малко по-малко. Обещахме си никога да не се забравим. И си спазихме обещанието. Винаги към средата на месеца ти ми изпращаше кратко писмо, което завършваше по един и същи начин- с мястото на срещата, което винаги бе само едно- сладкарница ,,Сибир“, тази с най-хубавия плодов сладолед, тази на ъгъла.

Тук не ставаше дума за изневяра, защото ние бяхме двама души, които се виждаха по навик, заради едно обещание. В срещите ни дори понякога, мислех си, има повече рутина, отколкото в браковете ни, но не беше така. Може би затова се криехме, въпреки че като се виждахме само си говорехме, защото наистина се обичахме. Защо не останахме заедно, ще попитате. Отговорът отново е същият. Защото се обичахме. Татяна беше права. Ако бяхме останали заедно, любовта ни щеше да си отиде.

Стигнах до уреченото място. Седнах в задната градина на нашата маса и зачаках. Сладкарницата беше празна. Поръчах си кафе. Късо. Запалих цигара. Тя не дойде. За първи път от двайсет години тя не се появи. Допуших последната си цигара, платих сметката и си тръгнах. Не я потърсих, защото знаех, че вече я няма. Иначе би дошла, убеден съм.

Не ми остана нищо друго освен да напиша една книга. В нея описах разговорите на всичките ни деветнайсет срещи. Озаглавих книгата ,,Деветнайссет срещи в Сибир“. Жена ми ме напусна. Не знам дали беше заради книгата или защото разбра, че книгата е по действителен случай. Отчуждихме се. Заживях в стария ми мансарден апартамент в центъра. От там можех да наблюдавам парка. Вече бе лято, а под покрива не се дишаше. Седях и драсках нещо в една тетрадка. Исках да бъде разказ, но не се получаваше. На вратата се звънна. Отворих и видях на прага мъж.

-Казвам се Сит.- проговори той на развален български- Татяна искаше да ти дам това.

Тръгна си като преди това бутна в ръцете ми един плик.

Прибрах се вътре. Седнах и го отворих. Беше чек. Знаех, че тя е богата но идея си нямах колко. Оставяше всичко на мен, а това на прага беше мъжът ѝ. Бях несметно богат, но бях сам. Една любов от младежките ми години ми се присмя. Отиде си като ме остави напълно сам с много пари. Какво щях да ги правя? Можех да пиша до края на живота си и да се отдам само на това, без да ме е грижа как ще плащам сметките си, но не знаех за какво да пиша, тъй като вече не ми се случваше нищо. Само, ако Татяна бе останала жива… Само тогава може би щях да намеря за какво да пиша. Може би втори том за нашите срещи. Ако жена ми не ме оставила, може би щях да се зарадвам на парите, но уви…

Бях на гарата в Москва. Чаках влака за Сибир. Връзките на лявата ми обувка се бяха развързали. Спрях се, за да ги завържа. В този момент някой ме блъсна отзад. Обърнах се и видях красиво младо момиче с дълга рижава коса, почти до кръста. Тя се усмихна и ми се извини. Сякаш в сън я чух да казва:

-Аз съм Татяна.

Не ми трябва повече за да пиша. Беше ми нужно само това. Един Сибир, една Татяна и малко дръзновение.

На Криси Спасова

Последна игра

BasketballDark

,,Линкълн“. Точно така се казваше въпросното училище. Намираше се в покрайнините на града, в пресечна на главния булевард улица и пред него имаше просторен паркинг. Беше седем вечерта. Свечеряваше се и имаше доста натоварено движение. Трафикът беше плъзнал по всички артерии на града. Всеки бързаше да се прибере след работа.

Хю спря на светофара и намали радиото. От съседната кола един дядка с бейзболна шапка му се ухили с беззъба усмивка. По радиото въртяха някакво кънтри. Хю го усили  малко и се загледа в таймера над светофара. 34,33,32… Барабанеше с пръсти нервно по волана. Вече губеше търпение. После погледна и часовника на таблото. Дано не закъснееше за предварителните инструкции. Бяха важни за него, не по-малко от останалата подготовка.

Някъде чу сирена, чийто звук бавно се усилваше. Линейката си проправяше път измежду спрелите в задръстването коли. Тя задмина Хю и изчезна в далечината като сирената ѝ бавно заглъхваше. Най-накрая светна зелено и върволицата от автомобили бавно потегли. Оставаха две преки до въпросното училище. Хю ставаше все по-нервен и по нервен. Притеснение, примесено и със сценична треска го караше да потреперва на седалката, а дланите му да се потят.

Най-накрая стигна до сградата на ,,Линкълн“. Някои от прозорците на приземния етаж светеха, но паркингът беше пуст. Той влезе през портала в двора и паркира близо до входа. Излезе от колата, взе един сак от задната седалка и преметна якето си през рамо и заключи колата.

Влезе в пустата сграда и тръгна по коридора като стъпките му отекваха в празнината. Слезе по едни вити стълби надолу, където знаеше, че се намират съблекалнята и залата.

Хю обожаваше баскетбола. Запали се по него още когато беше на шест. Братята и баща му си бяха сложили кош в задния двор и го научиха да дриблира и да стреля в коша. Той бе най-добрият бял баксетболист в училище. Прояви се на няколко първенства и спечели доста купи на отбора за юноши. За жалост тази игра не се превърна в негова професия, а остана в сянката на хобито. Сега Хю беше счетоводител, който обаче сънуваше топката и коша. Тази вечер бе от особена важност за него. Любимото му спортно местно шоу организираше турнир по стрелба в коша. Щяха да дойдат играчи от всички щати, както и запалени фенове на играта. Главната цел бе подобряване рекорда на Гинес по най-много вкарани последователни коша от един играч.

Хю влезе в залата. Беше пусто и полутъмно. До турнира имаше около час, но странно как никой не бе дошъл още. Из залата и коридорите той видя разлепени плакати. ,,Осмели се да стреляш първи!“ гласяха лозунгите от шарените постери. Да, той искаше непременно да бъде първи. Беше суеверен до мозъка на костите си и вярваше в предопределеностите. нещо му подсказваше, че тази вечер беше тук, за да спечели.

Той излезе от залата и се насочи към съблекалнята. Там, една врата в ляво бе отворена и вътре светеше. Чуваше се музика. Хю влезе вътре. Стаята бе сравнително голяма, с нисък таван. Имаше кухненска обособена част с шкафове и бяла техника. Фурната работеше и се усещаше миризма на пай. Имаше ниска холна масичка с диван, на който лежеше някого и гледаше телевизия. В дъното имаше легло, нощни шакфчета и етажерки за книги с рафтове, пълни с купи, медали и статаоетки. Някой се изправи зад облегалката на дивана и каза ясно:

-За състезанието ли сте?

-Да, но започвам да си мисля, че съм се объркал. Струва ми се празна цялата сграда. Извинявайте, че ви безпокоя.

-Няма проблем.-отвърна младежът.

Беше светъл мъж с чуплива кестенява коса. Висок около един и деведесет, облечен в спортен екип. Той си сложи ръкавицата от шкафа и отвори фурната.

-Мисля, че е готово. Какво ще кажете да си разделим един протеинов сладкиш. Винаги го хапвам преди тренировка. Ако желаете, мога да ви забъркам и нещо друго. Имам зърнена закуска.

-Не. Благодаря. Аз…

-Чудите се кой съм? Казвам се Дейвид. Отговарям за спортните съоръжения и залата. Тук живея под наем и съм на заплата от училищното ръководство. запален съм по фитнеса и се занимавам с боди билдинг. Спечелил съм доста награди, с които популяризирах ,,Линкълн“ в спортните среди.

В краката на Дейвид се размърда нещо. Чак сега Хю забеляза един бял мини шпиц с вирната навита опашка, който енергично заподскача към него и започна да му ближе ръцете щом се наведе.

-Тоби! Ела тук, момче!- извика Дейвид и кучето мигновено се стрелна към него.

-Мога ли да почакам тук до началото?-попита притеснено Хю- Имаш ли идея кога ще започне?

-Може би ще се забавим малко. Инак всичко е готово. Чакам организаторите и започваме. Има доста записали се състезатели, така че не се притеснявай.

Тоби не спираше да скача на около и да маха с опашка. Дейвид извади сладкиша от формата и го раздели на две в чинийки. Притеснението на Хю се усилваше и сценичната му треска нарастваше. Той потъна в себе си, сядайки на дивана и сякаш изпадна в някаква дереализация. Отвън се чуваше глъчка. Залата сякаш се пълнеше с хора. Той стана да провери, но видя че няма никого. Погледна телефона си. Вече бе осем без десет. Не можеше да повярва, че никой още не е дошъл. Нещо не беше наред. Той излезе в коридора и се огледа. Бе тъмно и празно. Отнякъде се чуха стъпки. В края на коридора той видя два едри силуета. След малко към него се приближиха чернокож висок млад мъж с екип на Орлите и сравнително по-нисък и по-възрастен мъж с прошарена брада и стърчаща посивяла коса.

Те се приближиха към Хю и чернокожият му подаде ръка. Хю продължаваше да стиска якето си в ръка.

-Здравейте! Готов ли сте за състезание?- попита с гърлест глас чернокожия- Аз съм Джаксън, организаторът.

Хю кимна.

-Можете да отидете да се приготвяте, след малко започваме. Не остана много време.

Хю усети, че сякаш буца бе заседнала в гърлото му. Понечи да каже, че не вижда никого и не разбира какво става, но сякаш желанието му да заговори увисна във въздуха. Мъжът с брадата го избута към стаичката до съблекалнята, където на дивана отново се бе излегнал Дейвид с бялото кученце в краката, което вече бе облечено в розова дрешка с качулка. Дейвид му се усмихна някак вяло и му посочи съблекалнята. Хю взе сака си и се насочи натам. Ушите му бучаха.

Той бутна вратата на мъжката съблекалня и се опита да напипа електрическия ключ, за да пусне осветлението. Вместо това усети остра пареща и изненадваща болка в ръката. Острие прикова ръката му за стената и той извика и се сгърчи от болка. В този момент някой го избута вътре и врътна ключа в ключалката. Хю постепенно се съвзе, а очите му привикнаха с тъмнината. Тогава различни няколко средни на ръст силуета, които държава дълги, подобни на бухалки предмети в ръцете си.

-Моля ви, аз…

Първият удар бе нанесен върху тила му. Той падна на земята и усети как топлата струя на кръвта му шурти по лицето му. Устата му се напълни с кръв и усети соления ѝ метален вкус. Последва нов удар, този път в ребрата.  Не се забави и следващия. Чуваше се смях. Може би силуетите принадлежаха на младежи. Той успя да различи, че бяха трима. Безмилостно го удряха в капачките на коленете, по лицето, в областта на корема, кръста, гърба, Хю се гърчеше от болка, но не бе изпаднал в безсъзнание, само безпомощно виеше със сподавен глас, свит на топка на пода.

Един от силуетите извади фенерче и Хю видя, че е момиче на около четиринадесет. Той я виждаше размазано през струите от кръв, които пълнеха очите му. Другите двама бяха момчета. Високи младежи в спортни екипи. Всички държаха бухалки. Едното момче извади шило за лед, а момичето събу обувките на безпомощния Хю, който лежеше притихнал и само стенеше. Събу и чорапите му. Тогава той видя как едното момче държи крака му вдигнат, а другият бавно вкара шилото в петата му. Болката беше неописуема. След малко същото се случи и с другия му крака. От петите му стърчаха двете шила и сякаш върховете им стигаха да сливиците му и се опитваха да излязат през устата му. Последва нов удар, при който Хю вече изгуби съзнание. Чуваше някакви звуци и суетене около себе си, но далеч беше от това да може да ги разпознае и разграничи.

-Браво, момчето ми!- Дейвид потупа по рамото високото бяло момче с къдравата коса- Честит рожден ден и добре дошъл в Играта. Твоя е отговорността тази вечер да изберем какво да го правим. Сезонът е открит! Пригответе се за ползотворно лято, в което ще трябва здраво да въртите бухалките.

Белите зъби на другото чернокожо момче проблеснаха в сумрака, а тоззи, който се бе представил за организатора и всъщност бе негов баща, му се усмихна. Момчето вече познаваше добре Играта и знаеше колко надъхани фенове на спорта ще трябва да преминат през изцапаните с кръв бухалки на младежите. Той се бе избрал тази, която му бе най- лека за държане и можеше свободно да замахва с нея.

-Да нахраним Тоби.- лукаво каза бялото момче.

-Да го нахраним!- повтори момичето с руса коса, грижливо сплетена на плитка.

Хю се съвзе малко, но не можеше да говори. Намираше се на пода в малкото ателие на Дейвид, а въздухът още миришеше на прясно изпечения протеинов сладкиш.

Дори вече не усещаше болка, когато от бедрата му започнаха едновременно да се режат три парчета месо. Само чу как Тоби нетърпеливо джавкаше.

 

 

 

Остров Зрелище

   shutter

Малко преди взрива стюардесата наливаше кафе на Крис от голяма кана. Той стискаше папка с документи, чакащи подпис и вече не издържаше да се поти и превива. Да, точно така. Той изпитваше страх не, ами ужас от летене. Полетът до Сеул щеше да трае една вечност, през която той наистина нямаше да спре да се поти.

      Близо до него ревеше бебе. Когато излетяха от Лондон, то спеше кротко, а сега-  двайсет минути по-късно не млъкваше. Майка му- красива дребничка жена не спираше да мърмори нещо на френски, а мъжът до нея- пълен човек на около шейсет, я гледаше с отегчение.

      Самолетът се носеше над облаците, а Крис гледаше как Земята все повече  повече се отдалечава. В стомаха му се образува топка, която го притискаше отвътре. Изведнъж започна да се унася в сън.

    Два часа по-късно се събуди от пронизителен писък. Отвори очи и видя, че се намира насред почернели отломки. Около него всички крещяха, ушите му заглъхнаха. Той осъзна, че страхът му се е сбъднал. Бяха се разбили на средата на някаква местност, която цялата напомняше на тресавище. Опашката на самолета се виждаше нейде в далечината насред застоялата вода. Цялата местност беше заобиколена от такава вода. В никакъв случай това не напомняше на море или е океан, а само безбрежна тиня, от която се носеше миризма на мочурище.

     Крис стана и се опита да се поизтупа. По това време трябваше да си пие чая,а не да е на средата на нищото. Дано по-скоро някой да дойде и да ги спаси.

   Наоколо цареше суматоха, хората тършуваха трескаво из разпиляния багаж, а някакъв млад мъж се опитваше да изтегли една огромна отломка от калната вода на брега. Крис се притече на помощ, но момчето не го награди  с благодарствена усмивка, само продължи да се поти над работата си.

     Не се знаеше колко време ще останат тук, навсякъде чуваше реч на различни езици, хората се суетяха наляво-надясно като като умопобъркани. Никой не бе наясно какво бе станало и как се бяха озовали тук, единственото ясно беше, че самолетът им се бе разбил. Не една седалка близо до Крис се мярна прошарена женска коса. Той приближи и побутна рамото на жената, чиято коса виждаше. Тя не реагира. Той я побутна по-силно, тогава тялото и се извърна и той видя мъртвешки ококорените ѝ очи. Явно беше мъртва, може би от инфаркт, сърцето ѝ не бе издържало.

     Беше наистина объркващо, всичко наоколо. Едно момиче на около двайсет години премина покрай Крис. Беше ужасена и сякаш търсеше някого. Много скоро Крис разбра, че тя търси жената с прошарената коса и преди да успее да каже каквото и да било на момичето, тя вече успя да я намери, Последва писък и сподавен плач.

  -Бабо! Бабо!- крещеше и ридаеше момичето. -Господи, Бабо!

 Крис се наведе и се опита да я успокои. Тя се отпусна в ръцете му като се тресеше от плач. Той сложи главата ѝ на рамото си. После бавно ѝ помогна да се надигне и я от двете настрани. Тогава някъде в шубрака се чу шумолене. Той се сепна, но явно момичето не чу нищо.

     Не му харесваше това място, далеч не беше като острова от ,,Изгубени‘‘. Нямаше и следа от екзотична лагуна и просторен плаж. Само кал и миризма на блато. Беше мрачно и скоро започна да ръми. Някъде проблесна светкавица.

      Беше ясно, че се намират на заточение на това място. Крис реши да предложи на един плешив мъж наблизо да пообиколят наоколо, за да проучат местността. Не беше зле да знаят къде се намират, защото можеше да се наложи да останат тук за дълго.

   Отново от храсталака се чу шум. На Крис му се стори, че зърна някаква ръка измежду листата на папратите или поне на това, което донякъде напомняше на папрат.

   Младото момиче, което тъжеше за баба си, седеше на един камък близо до шубраците, но сега изведнъж тя изчезна. Просто я нямаше никъде. Крис се заоглежда притеснен.

      -Да тръгваме.-Предложи все пак на плешивия мъж до него.-Скоро ще започне да се стъмва, а никак не ми иска да замръквам тук без да знам къде съм и с какво си имаме работа.

                                                                           ***

      На махагонова маса в огромно кресло седеше Ченг. Дръпнатите му присвити очи, даваха вид сякаш клепачите му са нажилени от пчели. Той бавно поднесе към устата си малка чашка със саке, и усили звука на големия плазмен телевизор пред него. Той наблюдаваше това, което се случваше на екрана с интерес и нетърпение. Беше си платил за шоуто, което се разиграваше на другия край на света в местността Q- малко островче близо до границата със Северна Корея, за което никой друг не подозираше, че съществува. На този остров бяха събрани група случайни хора, качили се на полета за Сеул, но вместо да видят Сеул, сега група избрани хора от Сеул щяха да наблюдават тях. Всяко тяхно движение на блатистия остров биваше заснемано и предавано на живо чак в Корея. Кръгът на Ченг и хората му бяха вложили милиарди в това. Те имаха група нещастници на разположение, на които интерактивно щяха да дирижират съдбата. Ченг беше един от онези, които щеше да определя кой на Острова да живее и кой да умре. Докато играта не му писнеше и не ги избие всичките чрез потоп или нещо подобно.

     Голямата бяла сграда се издигаше в центъра на Сеул. С бели остри кули и огромен вход, облицован с мрамор. От тук, фирмата за производство на датчици, се управляваше Островът. Островът беше нова риалити програма с реални хора, които не подозираха, че са впримчени в смъртоносна паяжина. Те бяха марионетки в ръцете на корейските кукловоди, които се разпореждаха с живота им от бялата сграда. Ченг  беше създателят на това скъпо удоволствие, заедно с американския си колега Уилям, който работеше в Сеул.

***

        На Острова падаше мрак. Някаква огромна птица се стрелна във висините над блатата. Идваше неблагоприятно време за заточениците на Остров ,,Зрелище‘‘. Те чакаха спасение, но биха пожелали да дойде по-бързо смъртта, ако просто подозираха какво ги очаква.

      Крис навлезе във шубрака, бе последван от плешивия и една жена на средна възраст. Отново се дочу шум от вътрешността на гората. Беше някакво свистене, което изведнъж заглъхна. Чу се изстрел. После писък. Но и тримата бяха невредими. Някой застреля някого навътре в гората. Пообиколиха още малко и се разбраха да се върнат на брега на блатата.

    Островът беше странен, мочурливата застояла вода го опасваше отвсякъде. Студен тежък и влажен въздух притискаше острова със зеленикава ръка. А някъде в Сеул някой ги наблюдаваше.

         Всички бяха изморени. Събраха се заедно и седнаха на брега. Мълчаха. Запалиха огън и зачакаха. Някои започнаха да заспиват, унесени от топлината на пламъците, които хвърляха сенки върху лицата им.

      Крис си спомни живота си извън Острова и колко беше зает, сега не бе нужно да бърза за никъде. Май не беше отчаян. Някакво необикновено спокойствие го налегна и той сякаш си отдъхна от всичко. Тук започваше да му харесваше. Не знаеше как и защо, просто така.

        В полунощ той се събуди. Не му се спеше и не спираше да се върти на самолетната седалка. Около него всички спяха непробудно.

      Той отново пое към шубраците, сякаш се надяваше там да намери нещо. Влезе навътре и се заоглежда. На средата на храсталака, на един голям камък бе подпряно огледало. Той приближи и се погледна в него. Виждаше мъж на четиресет години, с гъста черна коса и набола брада. Лицето му бе мръсно, а ризата- скъсана. Запретнатите ръкави открива жилести и здрави ръце. Не можеше да си обясни как преди няколко часа бе изпил шепа успокоителни, а сега бе така бодър. Знаеше само едно, че в главата му се прокрадва една натрапчива мисъл, която не му даваше мира. Той трябваше да предпази Острова. Никой не трябваше да напуска жив това място. Това беше негов дълг. Трябваше да намери онова момиче, което изчезна в гората и да започне от нея.

                                                                           ***

 Идеята за подменените успокоителни и всякакви медикаменти на самолета от полет 216 се струваше на Ченг гениална. Само трябваше да отслабне волята на хората от Острова или някой да се почувства зле. Лин 3 бяха халюциногени, които превръщаха и най-трезвия мозък в блудкава пихтия от фантазии и страхове. Именно така щеше да започне представлението. Ченг отпи от чашата си и си запали тънка цигара. В стаята влезе Нао- неговата съпруга.

    -Започна ли вече?- Усещам как освен зрелище, валят пари.- На твоите хора това обезателно ще им хареса. Най доброто шоу, излъчвано у нас.- Тънките ѝ устни потрепнаха.

       Нао се настани до съпруга си и си наля саке. На големия телевизор те наблюдаваха как Крис се лута в гората и тръпнеха от очакване дали той ще направи предполагания от тях ход. Ако изпития от него субстрат подейства по предвидения начин, то останалите хора от Острова много скоро щяха да си имат голям проблем.

                                                                                       ***

       Крис започна да се поти. Ръцете и краката му се вдървиха, а очите му започнаха трескаво да търсят нещо. Дърветата около него се огънаха и след това отново се изправиха. Той усети как губи контрол над себе си, а устата му се пълни със слюнка. Знаеше само, че трябва да намери онова момиче. На всяка цена.

     Някъде до отломките от самолета един мъж не можеше да заспи. Господин Андре си взе солидна доза успокоителни или поне така си мислеше преди да се намърда отново на седалката си близо да загасващия вече огън. След малко и той нямаше да бъде на себе си.

     Всичко започна, когато видя майка си да се приближава към него от шубраците. Той не се стъписа като я видя, тъй като тя отдавна не бе между живите. Осъзна, че Островът му дава това, от което се нуждае. Само трябваше да попречи на останалите да намерят помощ  и да ги спасят. Той искаше да остане тук завинаги. Странна топлота излъчваха мочурищата. Дъхът на застояла вода носеше спокойствие и обещаваше нещо, което дори бе трудно да си представиш.

    Андре се изправи и се заоглежда. Знаеше, че наблизо има нож, който трябваше да намери. Добра се до една празна седалка и бръкна под нея. Намери плоско острие, което някога е било цял нож. Хвана го с дясната си ръка и щателно го огледа. Без да се колебае още той се приближи до спящия наблизо луничав младеж със слушалки във ушите и му нанесе удар с ножа в слънчевия сплит. От там рукна тъмна кръв, а младежът отвори широко очи и замръзна във вцепенена поза, издавайки гърлест шум. Той остана в това положение и замлъкна. Андре се прехвърли на седящата до него старица, която спеше прегърнала малък пинчер с розова жилетка.

     Скоро кучешки вой огласи нощта над тресавищата, а малкото животно побягна в гората.

          Един среден на ръст мъж се събуди, когато Андре нанасяше поредния удар на спящата старица.

          -Какво, по дяволите…?- извика той

              Стана и се втурна към Андре, който държеше ножа. Опита се да го възпре, но самият той се оказа с рана в ръката.

            Някъде отново се чу писък.. Не се знаеше колко са пили от хапчетата, но най-вероятно бяха достатъчно, за да се разрази групово клане. Всеки искаше да спаси Острова, да запази Острова за себе си. Всеки искаше да остане тук завинаги, на всяка цена, да бъде погълнат от острова.

            Три дни по-късно в 3 различни краища на острова имаше трима различни пасажери. Само те бяха оцелели. Единият беше Крис, който с помътнели очи седеше до трупа на момичето, който вече бе започнал да намирисва.

           От другата страна на Острова бе брокерката на недвижими имоти Алис, която бе успяла да застреля четири човека и да извади с голи ръце очите на един мъж, който почина от инфекция.

         Другият бе Андре, който седеше под едно дърво и си говореше сам. Всички останали бяха мъртви.

        В продължение на 3 дни Ченг не си бе лягал. Гледаше събитията на Острова дори и в тоалетната. Действията се развиха малко по-бързо от очакванията му, но въпреки това беше изключително доволен. Играта на хората от Острова много му хареса. Сега бе останало само да види как най-добрите играчи ще изиграят картите си. Те бяха стигнали до финала на Остров ,,Зрелище‘‘.

         Андре душеше като куче около себе си. Той видя как нещо се стрелна в гората и обонянието му се изостри. Не беше спал три дни. След като уби с острието двамата на брега, успя да избяга, така че никой да не го открие, после се върна и уби две деца. Мисълта му препускаше хаотично в главата и се блъскаше в слепоочията му. Беше жаден, но сякаш не разпознаваше тази нужда на фона на нуждата да остане сам на Острова. Той знаеше, че някъде там из шубраците се крият още двама. Двама оцелели като него.

        Алис ядеше кал и мокри листа. Душеше наоколо като някакво животно и разширените ѝ зеници и придаваха луд вид. Тя стискаше пистолета си, който вече бе изпразнен. Разполагаше само с двете си ръце и собствените си физически сили. Тя искаше да използва пълния им потенциал, за да се справи с другите двама.

          Реши да построи клопка. Започна да копае дупка с голи ръце. Ноктите и се счупиха един по един и под тях се загнездени кал. Скоро започнаха да кървят. Щеше да копае така с часове. Беше като обезумяла, гладна, запотена, с мръсни дрехи и чорлава коса. Оглеждаше на всеки две минути. След като изкопа достатъчно голяма дука в рохката земя се зае да я покрива с клони и листа. Не беше дълбоко, но все пак беше нещо и щеше да послужи като препятствие срещу врага. Тя легна в храсталака и зачака. Беше свила в една салфетка в джоба си няколко хапчета. Беше осъзнала много добре, че това не са обикновени приспивателни, а че това е връзката и с Острова. На всеки един час поглъщаше по едно хапче, което я правеше все по-близка с мястото.

         Крис вървеше само напред през шубраците, влачейки трупа на момичето след себе си. Знаеше, че Островът трябва да си я получи. Беше натикал в устата ѝ една нощна пеперуда, която улови специално за тази цел. Стомахът му стържеше от глад, а кървясалите му очи се оглеждаха на всички страни.

     В този момент той попадна в дупката. Строполи се заедно с трупа на момичето в рова и се опита да да стане. Беше гладен и нямаше сили. Погледна нагоре и видя Алис, която седеше и го наблюдаваше със заострен кол в ръка.

        -Можем да го направим заедно.- каза той- Не е нужно да ме убиваш. Можем да отидем до сърцето на Острова сами и да останем тук завинаги. Аз и ти ще населим острова с хора и никога няма да напуснем мучурищата

         Тя не му обърна внимание, само понечи да го наръга със заострения връх, но улучи ръката му. Тогава тя се подхлъзна и падна при него в дупката. Той се преметна върху нея и започна да я души. Естествено, че нямаше намерение да я оставя жива. Опита се да я подлъже. Но май не се получи. Вените и жилите на шията ѝ се съпротивляваха на натиска на дланите му. Тя беше корава, повече отколкото изглежда. Тогава той успя да се докопа до кола, с който тя го бе ранила и го заби право в сърцето ѝ. Тя го погледна с умолителен поглед и след това се отпусна под него. Той стана и се покатери извън дупката, дърпайки трупа и подире си, след това се върна за трупа на момичето. Останал беше само Анбдре, който се спотайваше някъде в гората. Трябваше да го намери и да го очисти. Но Андре имаше други планове. Той се кривеше в близките папрати и наблюдаваше цялата сцена с убийството на Алис. Знаеше много добре с кого си има работа и колко силен бе Крис, макар и изтощен от глад и недоспиване. Той глътна още едно хапче.

                                                                                  ***
Ченг и семейството му белеха варени яйца на ниска масичка. Единият му син поглъщаше супа от риба и гледаше втренчено в телевизора. Наблюдавха как Андре излезе от шубраците и се опита да нападне Крис с нож, но собственият му нож се заби в собствената му шия. Ченг излезе от стаята. Влезе в широк асансьор с бляскави стени, той се погледна в огледалото и заглади твърдата си гелосана коса. Асансьорът го отведе до покрива, където го чакаше хеликоптер. Мъж в смокинг му помогна да се качи. От своя страна Крис вече беше в средата на острова, където видя голяма бяла врата. Той пусна трупа на момичето и свали от шията ѝ малък медальон, който се отваряше. Остави трупа ѝ настрани и бутна врата. Ченг беше вече вътре и го чакаше.

       Крис се приближи и подаде медальона на Ченг. Той го взе и без да го поглежда измъкна иззад гърба си пистолет със заглушител. Опря го де слепоочието на Крис и натисна спусъка. Чу се глух звук от изтрела, след което Кри се строполи в краката на Ченг.

        Ръката на Ченг, облечена в бяла кадифена ръкавици отвори медальона, в него имаше малко ключе. Той го извади и отиде до ниска масичка в дъното на стаята. На масичката имаше кутия, в която той пъхна ключето и го завъртя. Кутията бавно се отвори и от нея излезе фигурка на мъничка балерина, която се завъртя под звуците на музиката. Играта беше свършила. На фона на въртящата се балерина по екраните на хората, затаили дъх пред телевизорите си, се показаха надписи. А някъде излиташе още един самолет за Сеул, който блатата на гостоприемния Остров очакваха.

Истината е някъде там…

Дали теорията на конспирацията не е плод на самата конспирация?

dosietata

,,За това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.“ твърди Витгенщайн, но това правило не важи, когато става въпрос за конспиративни теории. Това, което уж е скрито от знанието на обществеността и е забулено в дълбока правителствена тайна, става все по-популярно литература, киното и шоубизнеса.

Новият сезон на сериала на телевизия FOX ,,Досиетата Х“ от режисьора Крис Картър стартира с първи епизод, който разбуни духовете. В новия епизод мистерията уж се разплита, но всъщност става все по-сложна от конспиративна гледна точка. Оказва се, че трудните за доказване правителствени игри и схеми, в които има и извънземна намеса, не са едностранни. Различни фигури от властта са замесени в действия, целящи да навредят на човечеството, с цел постигне на собствена изгода. Във всяка една от тях неминуемо е намесен извънземен разум.

Непознат досега вирус с произход извън пределите на Земята е на път да предизвика пандемия, за която няма друг лек, освен нечовешко ДНК, което се оказва, че носят малцина избрани. Човечеството има нужда от ,,разчистване“, което ще подготви света за създаването на Нов световен ред, на чело, на който ще застанат влиятелни кукловоди, за чието съществуване дори не подозираме.

,,Искаме да вярваме.“
Сериалът ни подсказва нещо, за което е доста модерно да се говори през последните години. Човечеството върви към своя край. Напредналата наука е безсилна, защото контролирано ни вреди, вместо да ни помага. Медиите са управлявани от непознати за нас личности и изпълняват скрити за обществеността интереси. Замърсяването, болестите, упадъкът на изкуството и културата ще спомогнат да бъдем изтрити от лицето на Синята планета, докато медиите ни разсейват с посредствени предавания, шоупрограми и фалшиви новини.

Познатите ни Малдър и Скъли са преки жертви на конспирацията, но те са едни от малцината просветени, които разполагат със специфичната и опасна информация за истината. Въпреки, че те са избрани да са едни от малкото оцелели след края на човечеството или са така наречения ,,елит“, те искат да спрат развитието на опасните схеми.

Пряко замесено в решението на проблема е детето на Мадлър и Скъли, което не е просто обикновено дете. Тук имаме познат елемент и от сюжета на други продукции като Strager Things например.

Правителството иска да ни навреди.

Това е доста популярна теория от настоящето. За подобни неща се пише и се говори изключително много напоследък. Нормално е, когато сме безсилни да променим нещо в своя полза, да искаме да обвиним някой друг, по-силен от нас за неудачите ни.

Всички сме марионетки в ръцете нa по-силни от нас.

Човешката съдба е изцяло контролирана от сили, които хората не разбират и за които не сме подготвени да научим. Малцина са просветените, но и те са безсилни пред действията на невидима могъща ръка, който тегли конците на живота ни. Всъщност, когато вярваме на тези думи, ние сме вплетени в нов вид схема, която подклажда нашите съмнения и по този начин разколебава уверените ни действия. Ако конспирацията съществува, то възможно ли е тя сама да подготвя теориите за себе си, като по този начин ни хвърля прах в очите?

Ноам Чомски, един от най-големите изследователи на влиянието на медиите върху обществото на нашето съвремие, представя няколко ключови момента в това как масовата публика бива заблуждавана чрез каналите за информация, с цел отвличане на вниманието:

1. Разсейване
Основният елемент на социалния контрол е отвличане на вниманието от важните за хората въпроси. Това се случва чрез непрекъснато насищане на медиите с незначителни съобщения, изпращани от управляващия страната политически и икономически кръг.

2. Създаване на проблем и предлагане на решението му
Този метод се нарича „проблем-реакция-решение“. Създава се проблем, вид „ситуация“, която трябва да предизвика реакция сред населението. Тя, сама по себе си, трябва да изисква приемане на мерките за преодоляването ѝ.

3. Процес на постепенно налагане
За да наложиш една непопулярна мярка, трябва да го правиш постепенно – ден след ден, година след година. По този начин са налагани принципно нови социално-икономически условия (неолиберализма) през 80-те и 90-те години на миналия век.
Намаляването на функциите на държавата, приватизацията, несигурността, нестабилността, масовата безработица, заплатите, които вече не осигуряват достоен живот – ако всичко това се случи по едно и също време, най-вероятно ще доведе до революция.

4. Отлагане
Друг начин да се прокара непопулярно решение е като то се представи като „болезнено и необходимо“ и се постигне в момента съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще.

5. Третиране на хората като малки деца
Някои промоционални изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и тон, като че ли хората отпред са деца в училищна възраст със забавяне в развитието, или са психически болни лица.

6. Фокусиране върху емоциите много повече от предлагането на храна за размисъл
Въздействието на емоцията е класическата техника, която се опитва да блокира способността на хората да правят рационален анализ и, в крайна сметка, до голяма степен ги лишава от способността на критично мислене. Освен това, използването на емоционален фактор позволява да се отвори вратата на подсъзнанието, за да се насложат там мисли, желания, страхове, принуда или постоянен модел на поведение.

7. Поддържане на невежество сред населението. Култивиране на посредственост
Целта е да се гарантира, че хората не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани и да се огъват на чуждата воля. Качеството на образованието за по-ниските слоеве на обществото се снижава.Масите са правени бедни и посредствени, така че невежеството, което отделя по-ниски от по-високите социални класи, да остане на ниво, което ниските класи не могат да преодолеят.

8. Насърчаване на хората да се възхищават на посредствеността
Въвеждане в населението на мислене, че е хубаво или правилно да бъдеш глупав, вулгарен и необразован.

9. Засилване на чувството за вина
Внушаване на човека да вярва, че само той е виновен за собствените си нещастия, които се случват поради липсата на негови умствени способности, умения или усилия. В резултат на това, вместо да се бунтува срещу икономическата система, човек започва да се впуска в самоунижение, обвинява се, причинявайки си депресия, което води, наред с други неща, до застой. Без действие, за всяка революция не може и да иде реч!

10. Да знаеш за хората повече, отколкото те знаят за себе си
През последните 50 години напредъкът в науката доведе до образуването на разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която се ползва и се упражнява от управляващите класи.

Това, което сериалите и филмите, книгите, които пишат за мистерии и загадки искат да ни покажат, никак не е ново. За манипулация на обществото, пропаганда и т.н. става дума по време на двете световни войни, че и доста преди това. Но на какво се дължи изключителната популярност на тези теории? Истина ли са Досиетата Х? Сами ли сме във Вселената и ако не сме, извънземните раси искат да ни помогнат или искат да ни навредят? Лъжа ли е кацането на Луната, просто постановка на холивудска снимачна площадка, както бе показано в първия епизод на новия сезон на ,,Досеиетата Х“? Може би никога няма да разберем, но това винаги ще ни подтиква да гледаме и двете страни на монетата и да мислим, да търсим. Защото истината е някъде там.

Къщата с ягодите

655-402-kyshtata-s-iagodite

-Това май е последната ни надежда.- каза Джени, слагайки билетите на масата.- Чувствам се като глупачка. Трябваше да послушам другите, когато ми казваха, че това е идиотско и да не напускам работата в офиса, за да ловувам вещици с един празноглавец!

-Наричай го както искаш, но те уверявам, че този път ще попаднем на златна мина. Това не е сладникава легенда, не прилича на никой тъп холивудски сценарий, нито на нещо, което досега сме чували. За Бога, това е Източна Европа.- Дейв говореше разпалено докато гледаше как тя снове из стаята и навива кичур от косата си на показалеца.

-Моли се да си прав, иначе не само моят, но и твоят живот ще се окажат провалени. Писна ми да нямам никакво време за себе си. Посветихме се на това с цялата си енергия, а съдбата как ни се отблагодарява?

-Помниш ли, Джени, когато бяхме на петнайсет и се заклехме, че няма да ставаме като другите? Заклехме се, че няма да зарежем мечтите си.

-Тогава бяхме деца. Децата казват какво ли не. Само ни погледни! На близо трийсет сме, затънали в заеми, без сериозна и доходна работа, без постоянен адрес, сериозна връзка и без всичко онова, което хората наричат нормален живот.

-Нали точно това беше целта? Да не сме като другите. Виж, успокой се! Отиваме на едно от най-неизследваните места в нашата област. И още първата точка от новата ни дестинация изглежда като находище, бъкано от свърталища. Пък и там няма да има кой да ни се меси. Също така си имаме и водач. Той знае къде и кога да отидем.

Мястото бе САЩ, Медисън, щата Уисконсин, а Джени и Дейв бяха приятели от деца. Те израснаха на една улица, бяха в един клас и отидоха заедно на бала. Бяха си обещали нещо. Искаха да посетят и документират със снимки и видео всяка една от ,,обитаваните’’ сгради в света. Бяха обиколили всички щати. Наскоро се завърнаха от Австралия; разполагаха с часове видеоматериали. Снимки на блуждаещи огньове, силуети и какво ли още не, но никога не бяха ставали свидетели истинска паранормална активност. Джени бе почти сигурна вече, че такава не съществува, но пък Дейв беше идеалист по душа. Той не се отказваше така лесно, пък и му беше трудно да приеме, че е продал цялото си наследство и всичките си спестявания на празно. Книгата му ,,Стенания в мрака’’ доби кратка популярност и бе едно от най-купуваните заглавия в Америка, но за кратко. Критиците го разгромиха, окачествявайки писането му като лишено от конкретика, заглавието като крайно подвеждащо и не отговарящо на сюжета, който беше ,,жалък напън за долнорпобен хорър в ала Кинг, който по-скоро би обидил краля, вместо да го зарадва.’’

Бяха преживели доста заедно. Бяха вложили парите си за закупуване и сглобяване на скъпа техника, голяма част от която Дейв изобрети. Разполагаха с високочестотни локатори. Уреди, измерващи налягането и силата на въздушните течения, сензори за улавяне на повишения в магнитните полета и какво ли още не, което беше на стойност хиляди долари. А пътуването, което им предстоеше, беше нещо, за което се бяха готвили цял живот.

Дейв срещна в университета едно момче, което се увличаше по Кабала и изследваше религиозните писания, погледнати под друг, алтернативен ъгъл. Той твърдеше, че разполага с шифър, който може да послужи за разчитането на скрити послания в ,,Кодекс Гигас.’’, както и че е на път да разчете ,,Ръкописът на Войнич’’. Този младеж с кръгли очила и безупречен английски, с твърд акцент беше родом от една страна, за която почти никой от колегите му в университета не бяха чували. За нула време Дейв се сближи с него. Той изпитваше страхопочитание към него и дива мания да го опознае. Беше пленен от страната, от която Юлиан идваше и дълги безсънни нощи прекарваше в ровене в библиотеката и дебрите на Интернет, за да научи повече. Но най-много му харесваха историите, които Юлиян му разказваше за родната си България. Легендите за свръхестествени същества, които от незапомнени времена бродят по тези земи, последиците от радиоактивността в Чернобил, оставила следите си на дъното на язовири, в които се спотайваха невъобразими чудовища. Починалата преди не много време сляпа пророчица, която предсказала стотици съдби и наличието на място, подобно на Розуел, което месните наричаха Царичина и което бе запечатано и засекретено без мистерията около него да бъде разбулена, караха Дейв да изпада в див екстаз. Той не спеше. Събираше сведения и се готвеше за едно от най-големите пътувания в живота си, защото още, когато видя Юлиян за първи път, той знаеше, че трябва да посети страната му.

Тогава на Дейв не му костваха много усилия на убеди Джени да заминат. Но вече не бяха студенти от няколко години и сякаш суровата реалност беше започнала да действа на партньорката му, процеждайки в ума ѝ известна доза скептицизъм. Най-големият страх и на двамата беше, че всичките тези неща за обитаваните сгради, за шепотите в тъмнината, за паранормалните явления има вероятност да се окажат просто врели- некипели, а те двамата глупавия еквивалент на Малдър и Скъли, а истината да не е някъде там, ами по-скоро да няма никаква шибана истина, просто брътвежи и легенди на изкукали старци и други търсачи на силни усещания като тях, на които не им се работи зад бюро, а предпочитат да харчат спестяванията и като се правят на ловци на духове.

Все пак денят вече бе дошъл. Оправяха си багажа и утре щяха да заминат за София. На летището щеше да ги чака Юлиян, у когото да отседнат. Той бе планирал всяка точка от посещението им в България, като след това щеше да се отправи заедно с тях към Румъния, за да посетят място, на което се бе смятало, че са изгаряли вещици по време на Средновековието, а след това да стигнат до Чехия, за да видят на живо ,,Кодекс Гигас’’, както и да посетят манастира, в който се смяташе, че е написан той.

В България освен изоставени сгради в София и покрайнинте, щяха да отскочат до малко село в северозападната част, където местните твърдяха, че всяка вечер чуват гласове и музика, които не могат на бъдат записани по никакъв начин, също и щяха да посетят няколко изоставени вили в планина, наречена Родопите, както и разбира се, прочутият български Розуел, който толкова беше впечатлил Дейв от разказите на Юлиан.

След като си събраха багажа и опаковаха техниката, повикаха такси и се отправиха към летището. Джени бе все така мълчалива и унила, докато Дейв бе разкъсван от нетърпение и очакване.

Не бе виждал Юлиян от 3 години след като завършиха, знаеше само, че той бе отворил малка антикварна книжарница в центъра и често пътуваше, занимавайки се с ,,неговите си неща’’. И той нямаше семейство или кой знае какъв доход, но бе все така погълнат от древни ръкописи и предполагаеми обиталища на паранормалното.

-Мисля да поспя малко. Не понасям полети.- каза Джени като се отпусна назад на седалката.

Дейв си наля голяма водка и си отвори кола. Взе лаптопа си и започна да редактира последния си материал. Бе решил да издаде пътепис, специално посветен на настоящото им пътуване до Източна Европа. Пишеше въведението, в което разказваше за своите очаквания.

След около половин час, изморен от трепетните усещания и леко замаян от питието, Дейв заспа. И двамата се будиха и заспиваха няколко пъти. Дейв се опита да чете още малко информация за София и някои нейни архитектурни забележителности, но някак не можеше да се концентрира. Имаше усещането, че този път наистина ще бъде различно. Джени го нарече цели два пъти глупак и го обвини, че той я забърква в това и че похарчените пари за пътуването можели да вложат в бизнес с редки предмети, от които така или иначе притежавали доста.

След малко повече от дванайсет часа бяха на летището в София. Отидоха да си вземат багажа и се отправиха към изхода. Там трябваше да ги чака Юлиян.

-Ей, насам!- викна им някой с познат акцент. Когато се обърнаха, видяха сух младеж с очила с кръгловати рамки, леко набола брада и коса, която закриваше дясната страна на лицето му. Той носеше спортно тъмно яке и дънки. Несъмнено не се бе променил много откакто го видяха за последно.

-Не мога да повярвам, че се срещаме отново!- Дейв отново беше развълнуван.- Чаках този ден от няколко години. Имам страхотни планове за това пътуване, както и наистина добро предчувствие.

-Здравей.- вяло промълви Джени и подаде ръка на младия мъж.- Радвам се да се видим.

В думите ѝ сякаш имаше някаква неприкрита досада и лека враждебност. Всъщност, тя не харесваше Юлиан, нещо повече- страхуваше се от него. Погледът му я притеснявше доста. Също така и интересът му към неща, които до голяма степен тя не разбираше. Той си мислеше, че тя просто му завижда заради успеха му да се среща с необичайното, въпреки че дори не бе превърнал това в своя професия. Все пак винаги е имал желание да им помогне. Правеше го и сега, но Джени не можеше да повярва, че зад това не стои користна цел.

Качиха се в колата на Юлиян след като натовариха багажа им вътре. Улиците на София изглеждаха доста оживени, нещо което се разминаваше донякъде с очакванията на чужденците. Всъщност всичко изглеждаше доста по-приятно от това, което те си представяха. Беше на свечеряване. Есенните пожълтели листа обагряха пейзажа, като на места минаваха от жълто към алено червено. Сипеха се неспирно от клоните, през които се процеждаше светлината на залеза. В центъра сградите не приличаха на никакви други сгради, които Дейв  и Джени бяха срещали по време на пътуванията си до Западна и Централна Европа. В тези се криеше някакъв друг вид тайнственост, коятно не можеше лесно да бъде обяснена.

Юлиян ги въведе в една такава стара сграда в центъра. Скърцащият асансьор спря на последния етаж и когато отключи вратата, се озоваха в нещо като мансарден мезонет под покрива на сградата. Изглеждаше тясно заради разположението на стаите и лавиците с книги, с които бе опасан почти целият апартамент.

-Е, тук живея.- каза с тържествен глас Юлиян.

-Невероятна библиотека! Повечето заглавия, трябва да си призная, изобщо не са ми известни. Виждам само, че са на латински.- отбеляза Дейв.

-Така е. Повечето екземпляри тук са доста редки. Имам първи издания и оригинали на много книги, посветени на Кабала и различни схоластични, религиозни, така и еретически учения. Трябва специално да поговорим за това на чаша вино.

-Е къде ще ни водиш тази вечер?- попита Дейв

-Чакай малко!- възпротиви се Джени- Мислех, че първо ще си починем.

-Почивахме си достатъчно в самолета. Не искам да губим нито минута. Можем да хапнем набързо и да излезем.- отвърна Дейв след кратко мълчание.

-Мисля, че тя е права. Да го отложим за утре, а? Мястото е изключително и това, което знам, че ще грабне специално теб, Дейв, е че е абсолютно незаконно и подсъдимо да влизаме вътре. Съава въпрос за една много специална къща. Засега ще ти издам само това. А сега да хапнем. Направил съм малко паста, дано не ви се стори суха и имам доста добро вино. Ще загубите много, ако не опитате българско вино докато сте тук. Мога да ви покажа и част от колекцията ми с книги, а утре ще отидем до магазина ми през деня, за да ви покажа какви неща съм събрал там.

Юлиян набързо нареди кръгла маса до прозореца на скосения таван. До него имаше еркерна врата, която водеше до доста приятна тераса. Слънцето вече беше напълно залязло, а вечерните светлини на града успяха да хипнотизират Дейв и да разпалят въображението му.

След вечеря и няколко чаши вино, Дейв и Юлиян разпалено говореха за ,,Кодекс Гигас’’, като Юлиан бе стоварил ма масата огромно прашно копие на оригинала. Разказваше как монахът, който го написал, нарушил монашеската си клетва и бил осъден да бъде зазидан жив, но той обещал да напише книга за една нощ. Той не успял да се справи и продал душата си на дявола, който завършил ръкописа вместо него. От книгата липсвали десет страници, за които се смятало, че съдържали знание, което не трябвало да достига до обикновените хора. Юлиян бе посветил живота си на това да ги открие.

Докато разговаряха по тази тема, Джени стана да разгледа aпартамента. Мъжете помислиха, че може би ѝ е доскучало, тъй като тя не се увличаше чак толкова по тези истории, колкото тях. Тя всъщност бе тръгнала до банята, но реши да се отбие в стаята в съседство. Тя представляаше малък кабинет, чийто стени също бяха целите в лавици с книги. Въздухът беше пропит с тежка миризма на мухъл, но се усещаше и нещо друго. Сякаш в стаята се намираше някакво разлагащо се животно. Близо до прозореца имаше тежко дъбово писалище с много чекмеджета. Без да се замисля много, Джени отвори едното и видя няколко листа с рисунки и текст, който не разбираше. Изглеждаше като арабски. Личеше си, че е преписан от някъде. От всичко, което знаеше за подобни книги и ръкописи от Дейв, бе запомнила нещо за една книга, за която и той и Юлиян предпочитаха на мълчат. Дори не искаше и да си го помисля. Все пак повдигна листовете и видя нещо, от което и прилоша. В дъното на дълбокото чекмежде се намираше книга с кожени корици. Кожата не беше животинска. Това бе ясно и изглеждаше някак… някак прясна. Заглавието бе на арабски, то все пак тя можеше да разпознае на коя книга прилича. Несъмнено това бе ,,Некрономикон’’. Тази книга, обаче изглеждаше като нова. Би трябвало да е на хиляди години, а и нали все пак бе станало ясно, че подобна книга не е нищо повече от художествена измислица, плод на фантазията на Х.Ф. Лъвкрафт, а не на някакъв си луд арабин.

Джени бързо затвори чекмеджето, защото чу стъпки зад себе си.

-Може би търсеше банята или пък нещо друго?- Юлиян беше зад нея, а на каменното му лице сякаш се четеше някакво притеснение.

-Аз… да, всъщност. Търсех банята. Имаш невероятни книги.- смотолеви тя.

-Да. Такива са. А ти май само се правиш на незаинтересована от тях. Имай търпение и ще разбереш доста за моя труд.- усмивката му беше ехидна и някак я  накара да изтръпне.

Тя побърза да отиде до банята. Трябваше да говори с Дейв и да го убеди да си тръгнат колкото се може по-скоро. Не ѝ харесваше тук. Усещаше, че ще се случи нещо ужасно.

Дейв обаче се напи и заспа на дивана. Джени беше в съседната стая и цяла нощ търсеше някаква информация за ,,Некрономикон’’ на лаптопа си, но не намираше нищо. Такава книга просто нямаше. Откъде може да има подобно нещо в дома си Юлиан?

На другата сутрин Дейв и Юлиян ги нямаше. Джени отиде в кабинета, но откри, че чекмеджето, което бе отворила снощи, вече бе заключено.

Тя запали цигара и излезе на терасата. Как щеше да го предупреди и ако му кажеше нещо подобно, най-много той да се развълнува още повече. Сякаш бе обсебен от този българин и всичко, което той му разказваше.

Следобед те се върнаха. Бяха прекарали деня в книжарницата му, която се намираше наблизо в центъра. Дейв бе като хипнотизиран. Носеше със себе си и карта, която Юлиян лично бил направил. На нея бяха отбелязани всички места в България, които се смятаха за обитавани или за тях имаше свидетексттва за някакъв вид паранормална активност.

Дейв я погледна и каза с тържествуваща усмивка.

-Довечера отиваме в ,,Къщата с ягодите’’. Къщата се намира на една улица на име ,,Сан Стефано’’. Смятана е за културен паметник, но е собственост на някакъв си местен богаташ, който не я стопанисва. Искали са неколкократно да я събарят, но хората я спасили с протести и подписки. Един фотограф успял да я снима отвътре. Отказал да каже на Юлиан какво точно видял и как успял да влезе, за да направи снимките. Много хора са пленени от красотата на къщата, но малко всъщност знаят, че всеки от обитателите ѝ се е самоубивал при едни или други обстоятелства. Дори, когато я национализирали след идването на социализма, няколко човека от търговското представителство на СССР, което се помещавало вътре, също се самоубили/ След като била върната била препордавана много пъти, но никой не пожелал да се нанесе да живее в нея.- Дейв изстреля това на един дъх, в очите му гореше плам, която Джени усети, че каквото и да опитва, май няма да може да загаси.

-А защо я наричат така?- успя само да попита тя.

-В двора ѝ имало някакво растение с малки червени плодове, подобни на ягоди. Нещо такова.- отвърна той.

-И как по-точно ще влезе вътре, щом е частна собственост?- от сега на Джени това не ѝ харесваше.

-Хайде не ставай наивна. С взлом, как иначе!? Как влязохме в онази къща до гробището в Канада?- отсече той.

-Тя не се намираше в центъра на града за разлика от тази. Не ми се ще да попадам в затвор в балканска държава.

-Не се притеснявайте.- каза Юлиян- Оставете това на мен. Вие просто ще си свършите работата. Целта е да успеем на прекараме една нощ вътре.

-Една цяла нощ?- притеснението на Джени преминаваше в ярост.- А, без мен!

-Стига! Не ставай дете! Подготвяме се за тази обиколка от години, за първи път може би ще попаднем на нещо истинско, а не само на размазани петна в обектива на апарата, за които трябва да предполагаме и да си украсяваме, че са нещо, което не са.- той беше сякаш готов да се разплаче.

-Дейв, такива неща не съществуват. Просто си го признай. Време е и аз и ти да се примирим с това и да приемем, че сме си изгубили времето. Изгубили сме си парите и сме просто двама глупаци, които по детски вярваха на истории за духове.

-Ти не си на себе си! Да нямаш температура!? Не искам да те слушам! Отказвам да го приема. Не може да наричаш толкова години усилен труд загуба на време! Просто не можеш! Ако искаш си тръгвай още тази вечер, аз отивам в къщата!

-Ще ѝ мине.- намеси се Юлиян- само трябва да види снимките на къщата.- след което леко се подсмихна.

-Но тя е…-опита се да възрази Джени, докато гледаше снимките на имота, а зениците ѝ все повече и повече се разширяваха.- Господи! Приказна е!

За момент тя забрави колко не харесва Юлиян, забрави за книгата в бюрото му. Виждаше само къща, каквато не бе виждала досега. Нейната специалност все пак бяха сградите. Архитектурата изглеждаше като дело на виенски възпитаник. Отпред имаше огромен портал за карети и файтони. Главният вход разполагаше с масивно стълбище и прекрасни арки. Терасите бяха невероятни. Джени усещаше как иска все повече и повече да влезе вътре.

След като започна да се стъмва, те се качиха в колата на Юлиян и не след дълго пристигнаха на ,,Сан Стефано’’, номер 6. Къщата на живо бе още по-внушителна. Дворът бе обрасъл с папратоподобни растения и бръшлян. Дива лоза виеше стъблата си по фасадата на сградата. В клоните на голямо дърво се чуваше странна птици с глас подобен на улулица. Беше тихо. Нищо, че се намираха съвсем близо до центъра. Сякаш воал от призрачна тишина беше обгърнал това място, което тънеше в забрава, а то сякаш подканяше всеки, който го зърне: ,,Ела и ме виж отблизо’’.

Без много да му мисли Дейв се прехвърли през оградата и се озова в двора. Юлиян го последва, след което подаде ръка на Джени. След като и тримата бяха вътре, нямаха време да се размотават в двора, рискувайки някой да ги забележи и да сигнализира на полицията. Юлиян съобщи, че знае за заден вход, през който могат лесно да влязат.

Обиколиха къщата и се озоваха в задната част на двора. Имаше малка врата с нещо като стъклопис. Юлиян нави парче плат на ръката си и счупи стъклото. След това бръкна отвътре и завъртя ключа. Бутна вратата и пред тях се разкри малък коридор с тясно вито стълбище.

-Добре дошли в ,,Къщата с ягодите’’!- каза той тържествено.

Те влязоха предпазливо един след друг вътре, където тишината сякаш бе още по-гробовна.

Тръгнаха нагоре по стълбите като се озоваха в голяма зала. В залата беше топло и…

-Какво, по дяволите?-изрева Дейв, който влезе пръв.

Преди Джени да може да реагира, някой сякаш я удари с нещо тежко по тила и след това нямаше вече никакъв спомен.

След около десетина минути тя се опомни, за да види, че се намира в просторна светла зала, в средата ѝ имаше огромен подиум, на който тя и Дейв бяха завързани на два стола с гръб един към друг. Около тях имаше близо десет човека с черни наметала с качулки. Лицата им не се виждаха.

-Това някаква тъпа шега ли е?- каза Дейв- Нещо в стил ,,Широко затворени очи’’. Да ти кажа не е особено смешно.

-Млъкни и скоро ще разбереш!- каза един от хората с качулките, по гласа се позна, че това беше Юлиян.

-Знаеш ли колко трудно се намира достатъчно кръв, с която да се пише? А човешка кожа? Известно ли ти е?- заговори бявно Юлиян- Известно ли ти е също, че скапаният ,,Некрономикон’’ просто не съществува. Наистина не съществува, а повечето легенди за тези писания са страшна измислица. Колкото и да не ти се вярва, приятелю Дейв, твоята партньорка е права. Не съществува нищо такова. Всичко това са врели-некипели. Няма обитавани места. Няма тайни писания със заклинания. Няма никаква паранормална активност. Светът е просто това, което виждаме и е адски скучно. Щом не можах да открия истинския ,,Некрономикон’’, реших да създам такъв. Не бе трудно да намеря и съмишленици. Трудно ми е само да намирам жертви. Но сега вие ще ми помогнете, ще се жертвате в името на нещо велико. Ще станете жертви на идеята, върху която работите цял живот. И ще ми помогнете да напиша тази дяволска книга. Защото аз я сънувах и знам много добре какво точно да пише в нея. Лудият арабин ми се присъни и той ми каза какво да направя и как.

-Що за смахната секта?- Джени риташе с крака и се опитваше да се освободи от въжетата.- Нямаш си идея в какво се забъркваш! Само да успеем да се доберем до полицията и до посолството. Ама че откачени славянски отрепки!

Преди да успее да довърши пледоарията си с срещу него, се чу нещо като тропот откъм горния етаж. Юлиян направи знак с глава на един от останалите с качулките и той се качи нагоре. Всички мълчаха и чакаха той да се върне. Юлиян започна да нервничи.

-Къде се загуби този идиот? Да не би само някой да ни е видял? Нали ви казах да се погрижите за това, а аз ще отговарям само да ви ги доведа. Отивам да проверя какво става.

След малко Юлиян се върна със свалена качулка, блед като платно.

Той… Мъртъв е.

-Как така?- на свой ред младо момиче свали качулката си и започна да говори нещо на български. Тя се затича нагоре след като се чу пронизителен писък.

-Какво се случва тук?- Дейв вече крещеше и се потеше обилно.

-Глупакът се е обесил.- отвърна Юлиян.

В този момент един от мъжете, който седеше до разпалената камина, избухна в пламъци, просто така както си стоеше. От него лумна висок огън. Виждаше се как кожата на лицето и ръцете му се овъглява. Той крещеше и тичаше из стаята като събаряше предмети. Хвана голяма завеса и след малко почти всичко бе в пламъци. Юлиян кашляше на пода, а останалите с качулките хукнаха на към изхода.

Дейв успя да разхлаби малко въжето и успя да се изхлузи от него. Помогна на Джени да направи същото. Минути по-късно те вече тичаха към изхода на горящата къща. Чу се вой на пожарна кола.

В следващите няколко часа, те успяха да се доберат до апартамента на Юлиян като го разбиха и взеха багажа си. На сутринта бяха на летището и се качиха на директен полет до Ню Йорк.

Никой не бе успял да разбере, че са били в София или са влизали в къщата.

Джени не смееше да го погледне с поглед тип ,,Казах ти’’. Просто мълчеше и гледаше през прозореца.

Дейв бе спасил фотоапарата си и разглеждаше заснетото.

-Джени! Трябва да видиш това, за Бога, виж го!- той сниши малко глас, защото забеляза как всички в самолета го наблюдават.

Тя пое фотоапарата и погледна на една от снимките. Имаше неясен силует на нещо като жена с примка около врата. Следваше видео как силуета се приближава до един от мъжете, който се бе качил горе, след това всичко сякаш изчезваше за малко, а след това се виждаше как той виси обесен от масивния полилей.

-Това е!- тържествуващо каза Дейв. -Къщата е била! Тя ни е спасила.

Те се спогледаха като и двамата знаеха, какво означава това. След малко Дейв заспа.

 

***

 

,,Къщата с ягодите’’ пожъна огромен успех сред читателите на Дейв. Филмът по нея също не бе за подценяване. Доста голяма сума успяха да съберат от кадрите и няколкото документални поредици, посветени на пътуването им. Бяха обезпечени за цял живот. Книгата не Дейв стоеше редом на тези на Стивън Кинг и вече критиците бяха доста по-благосклонни към него. С Джени бяха женени, но продължаваха понякога да ходят по забравени от Бога места, въпреки че им беше ясно, че едва ли втори път ще им се случи нещо подобно като в онази нощ. От ровене в разни сайтове разбраха, че ,,Къщата с ягодите’’ все пак не е успяла да изгори. Но вътре не е имало нито един оцелял. Журналистите и властта смятаха, че това са били група сектанти, които са се самоубили ритуално.

В последните месеци Дейв имаше много работа, свързана с книгата и не само. Една вечер Джени се събуди и не го завари в леглото. Тя тихо се качи по стълбите към тавана, който му служеше за кабинет. На бюрото му светеше малка лампа, а той усърдно записваше нещо в книга с огромна подвързия.

-Аз. Трябваше да го направя. Трябваше, просто трябваше.- сепна се той- Тя трябваше да бъде завършена. Нямаше как да не я взема.

Джени се приближи пребледняла до него. Той седеше като замръзнал, когато тя затвори книгата, за да види корицата. Това, върху което той работеше толкова много напоследък бе един труд, който бе взел ума на мнозина, а сега несъмнено бе помрачил и ума на Дейв. Джени познаваше тази книга. Не ѝ бе трудно да се сети и откъде Дейв я беше взел.

Той дописваше ,,Некрономикон’’ и вече бе на последната страница.

Тихата тъга, която ни убива

depression,,Какво би било, ако днес е последният ден от живота ми?“ често този въпрос стои в основата на чувствата, които изпитват страдащите от клинична депресия, която не трябва да се бърка с естествените състояния на тъга, които всеки здрав човек с склонен да изпитва.

Чувството за празнота, безполезност, безпомощност, тревога или пък пълна апатия обичайно съпътстват депресията. Невъзможността да изпитваш удовлетворение от ежедневни дейности, затварянето в себе си и самотата пък често пъти остават неразбираеми за близките и приятелите на хората, които се борят с тази болест. Те всеки ден се опитват да се справят с това да намерят надежда, за да продължат да се борят със състоянието си, защото липсата на смисъл и мотивация ги дебнат на всяка крачка.

,,Успокой се, всичко е наред!“, ,,Нямаш причина да си тъжен, имаш всичко.“ Това чуват от близките и приятелите си пациентите с депресия, което често пъти засилва себеотрицанието и болката им, които са породени от неразбирането на околните и непринадлежността им към социалната група на ,,нормалните“.

Депресията не е някаква модерна лигавщина, а бича на съвремието. Статистиката сочи, че депресията е една от най-често срещаните диагнози, наред с кардиологичните заболявания. Тя никак не е за пренебрегване, тъй като тежката депресия е много вероятно да премине в клинична форма, която може да доведе до частично инвалидизиране и да влоши значително качеството на живот.

Тъгата, която причинява клиничната депресия може да причини реална физическа болка. Често пъти депресията нагледно е изобразена като огромно мрачно същество, което следва навсякъде страдащия от нея. Тя е надвиснала над него като негова сянка, която изпива енергията му и желанието му за живот.

Хората, които страдат от депресия се чувстват самотни, различни, неразбрани, непълноценни, наказани и лишени от желание за живот и сили да се борят с проблема. Всеки ден стотици се разболяват от депресия. Немалка част от тях никога не предприемат лечение.

У нас е много трудно да признаеш пред останалите, че страдаш от тази диагноза. Пациентите избягват да споделят за проблема си с близки и приятели. Рядко търсят медицинска и професионална помощ от страна на психиатри и психолози. Затварят се в себе си. Не се гледа с добро око на хората, които посещават психиатър или психолог, още по-малко пък на тези, които приемат медикаменти.

Принудени да крият проблема си от близките си и понякога от половинката си, страдащите от депресия се изолират от света заедно с проблема си. Знаят, че ако споделят на някого за своята диагноза, няма да бъдат разбрани. ,,Млад си, имаш всичко. Как може да си нещастен? Какво ти липсва?“

От медицинска гледна точка депресията може да бъде разгледана като проблем на химично ниво. Недостигът или неправилното усвояване на хормона серотонин предизвиква депресия, потиснато и апатично настроение, чувство за тъга и нежелание за живот, самоубийствени мисли. По-лесно обаче е да споделиш, че страдаш от диабет, отколкото че си болен от депресия. Често проблемите, обвързани с депресията, се бъркат с личностни характеристики и особености на самия характер на болния от депресия. Малко хора осъзнават колко тази диагноза променя и човека и му влияе.

Това, което би помогнало най-много на пациентите, страдащи от депресия, е разбирането и съпричастността. Поведение, което ги кара да се чувстват полезни и ги стимулира да вършат хобитата си и да се усещат важни за околните би било изключително полезно.

Истина е, че някои хора са много по-предразположени към депресивни състояния и донякъде според някои учени депресията е обвързана с интелигентността. Хората с по-висок коефициент на интелигентност често са по-предразположени към потиснато настроение. Те по-често подлагат на съмнение своята значимост и важност в света на другите. По-често изпитват недостатъчно удовлетворение от своя живот.

,,Не изглеждаш нещастен. Не подозирах, че имаш проблем“. Логично, повечето хора, които страдат от депресия, се борят с това състояние всеки ден, а не размахват байрак, крещейки: ,,Имам депресия. Аз съм нещастен.“ Замислете се колко от хората, които познавате най-вероятно имат подобен проблем, а вие никога не сте подозирали за съществуването му.

Депресията е тиха, тя идва полека. Намества се в теб и е много вероятно никога да не си тръгне. Тя става най-добрия ти приятел и те следва навсякъде. Независимо къде си и какво правиш. Тя е с теб и дори, когато си щастлив или се опитваш да си щастлив, тя е там и ти напомня за себе си. Веднъж дошла, трудно те напуска, а вероятността да се върне отново е много голяма.

Не пренебрегвайте депресията. Не отбягвайте хората с депресия и не им задавайте глупави въпроси. Просто ги обичайте.

 

Пурпурните морета

seaТам където, морето лилавееше и се сливаше с хоризонта, а залезът и водата се докосваха, се намираше Елета. Елета бе малък остров в средата на пурпурните води на Екскития- голяма империя от източната част на планетата Магуби в галактиката Андромеда.

Магуби се намираше в тази част на Вселената, докъдето никога никой изкуствен спътник не бе достигал. Жителите на Магуби бяха плените. Високи и белокожи. Дългите им до кръста коси бяха обагрени в синкави нюанси, а тънките им изящни пръсти създаваха най-красивата музика може би в цялата Вселена. От сутрин до мрак до те свиреха на тяхната планета, изобилстваща от острови и плаваха от остров до остров с леки канута, за да секат мангрови дървета, каквито се срещаха по цялата планета, за да правят от тях арфи. Музиката на плените не бе като никой друг звук в цялата Галактика. Когато те свиреха, а те свиреха от сутрин до късна нощ, Магуби трептеше и сияеше със своите бляскави води и се виждаше как отразява светлината на тяхното Слънце. Плените не познаваха войната и строгите закони. Не знаеха какво е престъпление и наказание. За тях съществуваха само съвършените тонове на техните мангрови арфи.

Дирмени беше на шеснайсет лета и преди четири лета бе получила своята първа арфа. Когато са деца, плените се упражняват да свирят на косъм от аспак- едро животно с плътна и дълга четина, което обитаваше горите на Магуби. Струните на арфата от мангрово дърво бяха по-тънки и фини от космите на аспака, те бяха произведени от суровина, подобна на паяжина, която се извличаше от оранжевата лава от вулканите на Магуби.

Дирмени се бе научила да свири на арфа така прекрасно, както всички останали плени. Тя живееше на Елета и се отличаваше от всички останали деца на нейната възраст. От малка бе тъжна. Постоянно имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и живееше в тревога. Тя не можеше да свири, облегната на някоя скала на брега и да гледа залязващото слънце със спокойствие в душата. Мъката свиваше сърцето ѝ и тя свиреше някак по задължение.

Останалите деца я отбягваха. Смятаха я за странна, защото в природата на плените бе да се забавляват. Те не мислеха за утре и рядко отброяваха времето, защото това не им бе нужно, тъй като никога не бързаха, а живееха дълго. Един ден на Магуби траеше колкото шест месеца на Земята, едно тяхно лято бе двайсет наши години, а нощта им бе- десет. Плените живееха по стотици лета. Те не се сбръчкваха, а просто кожата им залиняваше и придобиваше зеленикав цвят. Те не се разболяваха и не изнемощяваха. Просто един ден угасваха и преставаха да съществуват.

Плените не тъгуваха за починалите, защото бяха живели с тях достатъчно дълго, за да им се нарадват. Сбогуваха се с тях с нежна музика, така както посрещаха и новородените деца.

Една прохладна нощ, когато музиката на Магуби почти бе затихнала, а планетата лека по лека спираше да трепти и всички потъваха в дълбок сън, Дирмени видя нейде далеко, далеко в небето една трептяща точка, която сякаш че се приближаваше бавно. Тя се взря в далечината и видя как наистина точката става все по-голяма и по-голяма, а сиянието ѝ- по-силно.

Тя реши да прогони своите страхове и да се опита да заспи като се обърне гърбом към хоризонта. Понеже Плените спяха на открито, тъй като времето на Магуби винаги бе хубаво, ако не искаха да гледат нещо преди да заспят, те просто трябваше да се обърнат и да го пренебрегнат. Всички заспиваха почти едновременно и навсякъде се изпълваше с блажена тишина, която траеше дълго, дълго.

Точката вече бе достатъчно голяма, че да се забележи веднага щом погледнеш към звездите, но Дирмени вече не гледаше натам, а се унасяше в сън. Тази точка бе една совалка, която носеше ценен товар. Едно специално устройство от Земята, предназначено да запише най-фината музика във Вселената, за да я донесе тук на Земята, където щеше да струва милиони.

Доктор Ел бе прекарал целия си живот в това да издирва музиката на плените. Той търсеше тяхната планета, за да се сдобие с тези ценни звуци, които искаше да продава. Стотици богати и известни бяха дали заявка, че искат да станат притежатели на тази музика, като всеки от тях, бе подписал договор, че ще я пази от случайни слушатели с живота си. Тя щеше да се съхранява в специални сейфове и да се слуша само при определени поводи. Смяташе се, че който чуеше тази музика, щеше да живее вечно, така както плените живееха дълго и не остаряваха.

Дирмени се сепна изведнъж, събудена от някакъв шум на близо. Сякаш нещо тежко падна във водата съвсем на близо до брега. Никой друг не се събуди. Само Дирмени спеше толкова леко. Тя стана и се огледа. Бе тъмно, а бляскавите пурпурни води отразяваха трептящите звезди от небосклона, морето кротко миеше брега с меката си топла длан.

Момичето от рода на плините погледна във водата и видя нещо, което безкрайно я изненада. На повърхността на водата се носеше някакъв предмет, какъвто тя не бе виждала никога досега. Приличаше на кутия от черен твърд материал с квадратна форма. Бе доста големичка, но все пак се носеше по водата. Тя погледна отново на всички посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава и се наведе, за да вземе предмета от водата. Когато взе кутията, тя установи, че никак не е тежка. Сложи я под мишница с дългите си ръце и я понесе към близката скалиста част на брега, за да може да я разгледа без да се притеснява, че някой може да я види.

Тя седна в подножието на една скала и потопи краката си цветната вода. Огледа кутията отвсякъде. Накрая откри къде може би се отваря капака. Наистина ѝ бе много интересно, тъй като не бяха много предметите, които притежаваха на тяхната планета. Плините имаха главно арфи, на които свиреха и гребени, с които да решат дългите си бляскави коси.

Когато капакът се отвори, се чу леко еднократно цъкане, което задейства някакъв механизъм в кутията и сякаш започна закономерно да отброява нещо.  Дирмени не направи тази връзка, защото не бе виждала никога часовник. На Магуби всичко се отмерваше само с изгрева и залеза и на всички бе ясно- след изгрева се свири, след залеза пак се свири докато не се умориш и не направиш кратка пауза, за да поспиш, а всички се уморяваха почти едновременно.

Дирмени гледаше кутията и нищо не разбираше, но реши, че трябва да опази нейното съществуване в тайна, така както пазеше от другите унилото си настроение. Тя стана и зарови кутията близо да скалата в пясъка като забележи мястото с кръг от зелени камъчета.

Върна се при останалите и хвана арфата си и започна да свири. След няколко земни месеца, а тамошни няколко часа, се събудиха лека полека и някои от останалите и подеха плавна мелодия, която се разнесе отвъд орбитата на Магуби. Малката кутийка, заровена до скалата, записваше всеки тон и го изпращаше право на Земята, където годината бе 2 310-та. Доктор Ел улавяше тоновете и ги записваше на малък колкото карфица диск и слушаше замаян, убеден, че се е сдобил с най-голямото съкровище, което някой някога ще познае.

На следващото лято, което въпреки че за нас е много дълго време, а за плените това бе само едно лято, когато с Дирмени се случи нещо изключително смущаващо. Тя започна да линее, а красивата и бледо-прозрачна кожа започна да става жълтеникаво-зелена. Никой не можеше да си обясни какво се случва. Дирмени остаряваше.

Освен всичко друго, тя престана да свири, легна на брега на пурпурните морета, без да спи и започна да диша тежко. За първи път на Магуби някой беше болен. Плините за първи път изпитаха тревога.

Налагаха Дирмени с листа от мангроови дървета, а кората им стриваха на отвара, която тя жадно поглъщаше. Никой не можеше да измисли никакъв лек, дори и мъдрите, както наричаха най-старите столетници сред плините.

След още не много време се появиха и други подобни симптоми сред някои от останалите от народа им. Нямаше съмнение, че страшна епидемия бе нападнала обитателите на тази отдалечена планета и за тази епидемия не съществуваше избавление. Музиката им утихваше, а бляскавата орбита на това космическо тяло бе на път да заглъхне завинаги.

Тук на Земята, доктор Ел бе убит, за да бъде открадната неговата музика. Така бяха кръстили тези звуци ,,Музиката на доктор Ел“, защото никой всъщност не знаеше кои точно бяха плините. Хората я слушаха и ставаха безсмъртни. Не заспиваха и имаха безброй таланти неизмерими сили.

Никой не подозираше, че съвсем скоро музиката щеше да бъде незаконно разпространена по цялата Земя и хората щяха да станат безсмъртни, Населението на Земята, което вече наближаваше сто милиарда, щеше да подеме нова война на човечеството-последната.

А някъде тихо, сред пурпурните морета заглъхваше последния стон от една мангрова арфа.

На Данаил Текемски

На пътя

На баща ми, на дядо ми

184429152

Не знаех кой ден е. Не знаех и часа. Трябва да е било някъде по обяд. Слънцето се беше спряло високо в небето и напичаше. Как напичаше само… Огледах се за момент около себе си, като следях да не би някой да ме наблюдава. Симеон или както всички му казвахме- Циганчето се бе подпрял на кирката си, а очните му ябълки сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите се. Очите му бяха помътнели, а погледът му се премрежваше.

-Ей!- побързах да го сбутам- Внимавай, че Газдов насам

Той се олюля на краката си и забели очи, бялото на които беше жълтееше. В този момент към него се доближи мъж, обут в кожени ботуши и тъмна униформа. Николай Газдов- Човекът смърт. Така го наричахме. Чух дошлите преди мен да му казват така. Този мъж лъхаше на терор. Миришеше на побой, насилие. Беше безжалостен, говореше малко. Повече удряше. Извади метална палка и с премерено движение нанесе удар по тила на Циганчето. Той се смъкна на земята и нададе вой като куче.

-Мизерник! Ще се помотаваш ли още? Тука ще умреш, може да стане и днес.

Краката ми трепереха в колената. Кокалчетата ми на ръцете ми бяха разранени, а по тила и гърба имах сърбящи инфектирани най-вероятно рани от палка и бич. Никога нямаше да изляза от тук. Белене беше последният ми дом. Нямах идея какво се случва със сина ми, който тогава беше на 18 години- полусирак. Поне четирите ми дъщери вече бяха омъжени и знаех, че имат какво да ядат.

Жегата беше непоносима. Бях тук от две седмици и всеки ден правехме едно и също. Ставахме в 4 с побой и ни съпровождаха на кариерата. Цял ден трошахме камъни с кирките и ги товарехме във вагонетки. Работехме до тъмно. Не почивахме. По обяд ни даваха сварено зеле в метални канчета. Всичка бяха изнемощели, мръсни и покрити с рани. Между нас имаше и деца на по осемнайсет години, имаше и жени. Когато им дойдеше цикъла, кръвта се стичаше по краката им. Налагаха ги с палки, защото са мръсници.

-Погледни се на какво приличаш!- крещеше Юлия Ръжгева на една актриса.

Събори я на земята и започна да я рита в корема. Момичето виеше и се молеше. След няколко дни умря. Разправиха, че Газдов и още двама от майорите я изнасилили няколко пъти, а Ръжегва я пребила. Изнесоха я пред лагера и я оставиха там завита с едно платнище. Не я заровиха, защото с нея имаше само още два трупа. Не си струваше да се разкарват заради тях. чакаха да се съберат поне още 5-6.

Шахо циганина седеше под едно дърво и гледаше как налагат Циганчето. При други обстоятелства циганите винаги се защитават. Тука беше различно. Шахо беше станал един от тях, за да не яде самият той бой. Беше загладил косъма и се беше лъснал. Гордо ходеше из редиците наведени хора с кирките и носеше палка зад гърба си. Крачеше редом с Газдов и Дафинов.

Ръжгева Беше хубавица. Двайсетгодишна, руса, синеока. Косата ѝ беше дълга, сплетена на плитка. Спускаше се по гърба и, а очите ѝ блестяха. Тази девойка беше изпълнена с омраза. Презираше всяка жена, попаднала в лагера. Обичаше да участва и в побоите над мъжете. Доставяше ѝ удоволствие да измъчва, да унижава. Говореше се, че бе убила над двайсет човека. За своята крехка възраст тя беше първокласен изверг.

Тя се приближи до едно момиче, което се опитваше да вдигне голям камък, за да го натовари във вагонетката. Момичето се казваше Яна. Беше чернокоса, смугла и много слаба. Имаше огромни кръгове под очите. Яна беше учителка от Благоевград. Бяха я докарали тук, защото пускала на учениците си западна музика. Носила вечер плочи в салона и им ги пускала. Според повечето тук краят ѝ беше предначертан, но аз виждах нещо у нея, което ме караше да вярвам, че е по-силна отколкото изглежда.

Ръжгева я хвана за косата и дари главата ѝ в камъка. Момичето не извика, чу се само удара. От челото ѝ текна кръв, която се стече по скулите ѝ.

-Мислиш, че не знам какво правиш ли?-викна Ръжгева- Тука с всички си спала. По цяла нощ ги въртиш, затова не можеш да работиш!

-Моля ви- изстена Яна. Мога да работя…

-Ако не можеш вече, изходът от тука е един.

Яна продължи да се бори с камъка и накрая успя да го повдигне. Въздъхна и хвана пак кирката. Кръвта по лицето ѝ засъхваше, а тя от време на време притискаше раната си с мръсни ръце. Имаше много от нас с инфектирани и гноясали рани. Навсякъде миришеше на урина, мърша и гнилоч. Спяхме в кирпичени постройки на дървени нарове. Пред спалното помещение имаше една кофа, в която ходехме по нужда.

Снощи едно момче почна да повръща. Вдигна температура, но не смееше да стане да отиде до кофата, защото който се осмелеше да стане по среднощ го биеха. Днес и той работеше. Криеше се да не го види никой и повръщаше зад една купчина камъни.

Мислех си за Яна. Приличаше на едната ми дъщеря. Не по външност толкова, колкото по маниери. Беше високо и стройно момиче с весели очи. Личеше си, че душата ѝ е чиста, че е буден човек. Беше образована и обичаше да чете. Имаше едно момиче, което спеше до нея и много плачеше през нощта за родителите си. Момичето май дори нямаше осемнайсет. Яна вечер ѝ разказваше ,,Анна Каренина“ докато момичето заспеше. Яна беше учителка по литература. Казваше, че приятелят ѝ щял да дойде да я види и да се измъкне вечер да отиде до оградата, къде знаеше, че ще я чака. По цели нощи не спеше, ами се ослушваше. Дебнеше и чакаше. Не я знам как плануваше да се измъкне, но беше хубаво, че вярва в нещо.

Решиха да ни хранят. С една караулна кола докараха няколко казана. В тях имапе сварено зеле. Само зеле, нищо друго. Казаните бяха пълни с вряла вода. Свирнаха ни и всички по сигнал се наредихме в една дълга колона. Отпред на колоната седеше един от биячите и сипваше с голям черпак в алуминиеви канчета. Умишлено заливаха ръцете ни, някои изпуснаха канчетата си и докато се навеждаха, ги биеха.

-Няма да получиш още! Партията да не би да мисли само за теб и теб да храни. Идиот! Крещеше Газдов и риташе с ботушите си един слабичък мъж, който лежеше на земята в страни от колоната. От другата страна, до тези, които вече бяха получили дажбата си, стоеше и налагаше тези, които не започваха да ядат веднага от врялото зеле. Аз носех със себе си една манерка и когато ми сипаха в канчето, успях да се завъртя и да долея вода в него, така че горещата вода да се разреди с по-студена и започнах да ям. Това зеле ми се струваше най-вкусното нещо, което някога съм опитвал. След мен Циганчето направи същото след като ме видя.

-Благодаря ти, Тодоре!- каза тихо той и започна да яде като гладно куче.

Може би ни оставаха още само няколко часа на работа, после идваше по-страшното. Нощта носеше много неизвестни за повечето от нас. Доста не доживяваха сутринта. Да, биеха и през деня. Унижаваха и през деня. Но най-често убиваха вечер.

Започваше да се стъмва. Чуваха се щурци, а в далечината се долавяше крякане на жаби. Лек хлад се спусна над земята и задуха вятър. Някъде може би валеше. Дойдоха два камиона и ни натовариха в ремаркетата. Бях толкова изморен, но страхът превземаше сърцето ми и нямаше и как да мисля за почивка. Преброиха ни пред кирпичените постройки, в които спяхме да не би някой да е успял да избяга. Бяхме всички. Започнахме да влизаме един по един вътре и да лягаме на наровете.

Нощта се спускаше и грабеше от спокойствието на духа ни с потни черни ръце. Това беше нощ, в която нейде под липите се срещаха любими с трепетни сърца. Животните се прибираха и кротко лягаха в сламата на обора. Децата огласяваха реката и се прибираха със смях към къщи. Под натежалите от гроздове асми седяха семейства и бащата наливаше по чашите виното.

Ние бяхме далеч от всичко това. Под дървения покрив жегата се бе загнездила между наровете и всички притихнали лежахме и чакахме своя край, който както на всички ни беше ясно, беше неизбежен.

Жените лежаха в съседното помещение, но нямаше врати и всичко се чуваше. Ръжгева влезе при тях викна:
-Мръснице, тръгвай с мене.

Чух писък. Един глас ревна с глас:

-Яна!

Сърцето ми се сви. Знаех, че може да не я оставят жива.

В съседното помещение се чуваше как я удрят.

-Разбрахме, че обмисляш бягство и че се надяваш да ти помогнат отвън. Само че да ти кажа нещо, да си знаеш. Тоя, дето чакаш, няма да дойде.

-Какво му направихте!?

Чу се смях. Гърлен и жесток.

-Ние нищо не сме му направили, само дето той те издаде.

Чу се повторен удар.

-Ти от тука няма да мръднеш.

Последваха стенания. Молби. Викове. Знаех, че няма само да я бият. Беше красива, а хубавите млади момичета винаги си го отнасяха.

Минаха няколко месеца. Яна беше още жива и освен, че беше жива, беше и бременна. Най-вероятно от Газдов. Това обаче не я спасяваше, само правеше физическия ѝ престой тук много по-труден. Прилошаваше ѝ,  а Ръжгева я биеше още по-безмилостно като я наричаше ,,курва“. Тя спеше с Газдов и много го ревнуваше от красивите момичета от лагера и не пропускаше удобен момент да се гаври с тях.

Циганчето умря. Най-вероятно беше от жълтеница. Хвърлиха го пред бараката заедно с още пет трупа. Миризмата не се търпеше.

-Ела тука.- чу се глас

Един от биячите ме викаше.

-Помогни ми да ги натоварим тия клетници в ремаркето.

Опитах се да спра да дишам и повдигнах един от започналите да се разлагат вече мъже за мищниците.

Качих се в ремаркето редом до телата. Седна и се загледах в далечината. Слънцето залязваше червеникаво и бе обагрило хоризонта. Беше вече есен, дните бяха все още топли, а въздухът приятен. Чудех се ще видя ли пак децата си. Светът сякаш беше спрял и само тук при нас имаше движение. Бавно, монотонно, но все пак движение, макар и към смъртта. Сетих се за любимия на Яна, който я беше предал. Истина беше. Станал областен управител в Благовеград. Направил го за поста, трябвало му партийна книжка. Не стигало това, че той и семействата му имат чисти досиета, трябвало и солиден донос.

Блясъкът в очите на момичето беше изчезнал, беше мъртва сякаш. В нея растеше живот, но тя бе умряла. Крачеше из кариерата като призрак и не говореше. Не разказваше истории на Зорница вече. Лягаше си и се обръщаше към стената. Понякога плачеше без глас в тъмнината. Докога щяха да я държат жива? Докато роди бебето или щяха да я убият заедно с него.

Камионът се клатушкаше по каменистия път. Предстоеше ми да видя къде ще ме закарат след края ми.

Стигнахме до една урва. Беше плитък изкоп, от който се носеше страшна воня. До изкопа се мъдреха разхвърляни дрехи. На мести имаше и кости.

-Тука ги мятаме.- каза биячът Жельо.

Бутнахме две тела в урвата.

-Чакай да ти покажа нещо интересно. Ти обаче да си траеш, иначе те чака камшика и после и ти ще дойдеш тука за последно посещение.- изхили се мазно Жельо.

-Качи се отзад!

Седнах в ремаркето, а той запали двигателя, До мен лежаха още два трупа, целите в рани

Камионът измина може би няма и километър и спря пред няколко постройки. Слязох от ремаркето и застанах до него. Жельо се смъкна от кабината и ми каза:

-Грабвай един от мия мизерници и идвай с мене!

Самият той нарами едно тяло на нисичко слабо момче и тръгна напред. Подхванах трупа на една жена и го последвах.

Влязохме в постройката. Още от вън по миризмата и звуците, които се носеха отвътре разбрах, че това е кочина.

Щом влязохме, той запали една лампа на стената и се усмихна.

Една тлъста свиня стана от дъното на кочината и се приближи до преградата. Започна усърдно да души въздуха. Жельо преметна тялото през преградата и видях как свинята захапа трупа за лицето. От него бликна алена кръв.

-Давай! Какво ме зяпаш? Или ще танцуваш с тая госпожа?

Едвам чух смеха му. Ушите ми бучаха.

Пуснах тялото през преградата и се отдалечих. Не смеех да не гледам, защото на вратата се появи още някой, дошъл за зрелището.

Прасета ядат хора. Хора, с които до онзи ден бях разговарял и бяха спали до мене. Хората, които се надяваха, че скоро ще излязат, че ще стане чудо.

Доволното грухтене изпълваше кочината. Чуваше се мляскане, ръфане. Клокочещата кръв обагряше муцуните им, от които се подаваха жълти криви зъби.

Не помня как се прибрах в спалното помещение. Легнах си и заспах. Присъни ми се зурла, която ядеше Яна жива. От утробата ѝ излезе бебе, което ревеше, а прасето го подхвърляше. Някъде се чу сирена.

Караха нови при нас. Други убиваха. Трети умираха от болести и инфекции. Никой не излизаше.

Един ден ни строиха и започнаха да изреждат имена. Бяхме станали страшно много. някои спяха по земята. Това, че застрелваха набързо някой или пребиваха до смърт по трима-четирима на ден не стигаше, за да се освободят места.

-Тодор Мутишев!-чух

Излязох напред като си мислех, че тази вечер ще ме убият. Натовариха ни в камион и ни подкараха на някъде. не помня какво  си мислех в топя момент. Не си мислех нищо. Исках да се свършва по-бързо. Караха ни няколко километра и накрая спряха. Видях, че сме до ограда с бодлива тел до сами входа на лагера. Дадоха ни знак да слизаме. Вече се свечеряваше. Избутаха ни в едно тясно задимено помещение в една постройка и ни бутнаха в ръцете по един вързоп. Познах, че това бяха нещата, с които бях дошъл. Разгърнах вързопа и мернах паспорта си най-отгоре.

Не можех да повярвам на очите си. Сълзи рукнаха по лицето ми щом ме пуснаха навън. Куцах и едва вървях. Ризата ми беше съдрана и бях бос. Наметнах се с една дреха от вързопа, а останалото го мушнах под мишка и тръгнах по пътя.

Слънцето бе залязло и улулица и кукувица огласяха настъпващата вечер. Това беше звукът на свободата.

Стигнах до едно шосе и покрай мен мина камион. Вдигнах ръка и се качих вътре.

-От лагерниците ли си? Не качвам престъпници и камионът отмина. Продължих да вървя и докато стигнах града след около час. Имах малко пари и щях да се кача на влака. Влак имаше сутринта. Легнах на една пейка на гарата и заслушах щурците. Скоро заспах. Тази нощ спах толкова дълбоко, колкото не бях спал през целия си живот.

Сутринта се събудих с изгрева и скоро се качих на влака. Хората вътре ме гледаха странно и ме отбягваха. Може би си мислеха, че съм избягал. Едно дете прошушна нещо на майка си и ме посочи с пръст.

Следобед бях в родния си град и крачех по шосето. Куцах бавно и бях гладен. На гарата хапнах малко. не можех да ям от вълнение. На пътя видях фигура, която стоеше пред моята къща. Към мен вървеше сина ми.

Наближих до него и се опитах да се затичам. Щом стигнах до него, паднах в ръцете му. Бях станал толкова лек, че той успя да ме повдигне и да ме понесе към двора. Помня го този път и винаги ще го помня. Там се зарадвах на сина си повече, отколкото когато се роди.

От този път след още няколко месеца дойдоха да ме вземат пак. Да си лагерник е присъда за цял живот.

(Повечето от героите в разказа са действителни лица. Събитията са вдъхновени от разкази на дядо ми, лежал два пъти в трудововъзпитателния лагер в Белене и баща ми, както и на разкази на други оцелели жертви от лагерите.)

На Жюстин Томс

 

Столичани в повече. Много сме, силни сме

балкон

Глоби за тупане на килими и покривки през прозореца за столичани и не само. За всички, живеещи в столицата. Ами кога ще има глоби за проснатите гащи на терасата? За боядисването на части от фасадите в различни цветове? За остъклените тераси? В ред европейски държави тези гледки липсват. За нашите географски ширини обаче са нещо обичайно.

Чия е вината? На кореняк софиянците, за които всъщност нещо ми подсказва, че се броят на пръсти или за новодошлите столичани, които са от София, но само по принцип.

Дойдохме тук и сега налагаме своите правила, пълним паркоместата, правим навалица и цапаме. С основание ще ни мразят, защото пречим. Но да не забравяме, че и софиянци не са цвете за мирисане. Преди всичко и те са българи. На българина му дай да си простира гащите на видно място, да вдига шум и да прави кръпки, да залепва с тиксо и да връзва с тел, вместо да заменя с ново. Ориента си е казал думата и то красноречиво при нас преди стотици години и ни е белязал с миризма на пържено и ритми в седем осми.

Където и да отиде Ганьо, ще си е преди всичко Бай. Все гледа да мине по тънката лайсна, да заобиколи правилата, защото в противен случай рискува другият да го изпързаля пръв.

Бездомниците ни са много, скитащите кучета по улиците са ни много. Много са ни и скъпарските коли по тротоарите и хората, говорещи по Айфони, но преметнали евтини чантички адидаски през рамо, които подобаващо се врязват в тлъстинките на шкембето. И всички тези неща се срещат най-вече в София, а лятото и по морето. Ние взехме Европа и я пребоядисахме, преформирахме я така, както като пластелин променихме столицата си. Сега всичко е едно друго. Различно.

Социализъм ли? Преход ли? Капитализъм ли? Не. Ние сме си. И онова, което сега в учебниците галено наричат ,,присъствие“, ни е белязало до мозъка на костите ни. Ние не сме Запад. Не сме и точно Изток. Ние сме си ние. И няма да се променим, защото обичаме да цапаме, да правим каквото си искаме, но да се ползваме от привилегии. Язък ни за акъла, язък ни за изобретателността. И с хиляди награди на деца от олимпиади по математика и инфроматика, по-далеч от чушкопека и остъклената тераса няма да стигнем. С едно кисело мляко има да си се гордеем цяла вечност.

Умеем да ползваме всички модернизации. В социалните мрежи сме най-силни. Там провинциалисти и столичани със съмнителна все пак столична принадлежност се плюят цял ден. Кой ни е виновен за мръсотията? За кучетата? За бездмониците? За задръстванията? За дупките? За неуредиците? Ами, ние всичките заедно сме си виновни.

Дори софиянците с потекло, които живеят на пъпа на София, не са стигнали по-далеч от спомените си за това каква култура е имало едно време и тикат боклуци по терасите си в прашасалите си соц. жилища, вмирисани на старци. Ако искат да не им пречат провинциалистите, да не им взимат работните места и да не ги тормозят с шума си, нека станат малко по-работливи и по-малко мрънкащи.

Провинциалистите ако не искат да ги мразят и презират столичани, нека се научат да уважават завареното положение и да пазят това, което имат- привилегията да ползват като тукашни.

Наистина, стечение на обстоятелствата е това, че работни места в провинцията няма, че всичко запада и се руши, че селата западат. Но това, че столицата ни се вмирисва и вчалгява, си е наша вина.

Нашият Студентски град не прилича никак на никой друг студентски град в Европа.  В Кеймбридж не само има много студенти, но има и всякакви народности млади хора. Но там няма чалготеки, няма дюнерджийници. В нашият студентски град няма да чуеш нищо различно освен чалга, мек говор. Няма да усетиш нищо, освен миризма на дюнер и наргиле. Няма да видиш нищо, освен младежи, облечени в анцузи и девойки с евтини клинчета и много грим. Това ли са ни най-будните младежи от провинцията. Това ли са ни студентите? Това ли е бъдещето? Някои от тях дори не знаят какво се изучава в специалността, която са записали. Вечер улиците са пълни с тези люде, готови да щурмуват дискотеките с последните си пари. Всеки един от тях се надява след като минат четирите му години следване, да остане в София и да му излезе късмета. Но на София няма да ѝ излезе с такива граждани.

Бъдете европейци, българи! Приберете гащите от простора и помислете преди да си пуснете торбичката с боклук от терасата.

Сърце

sad_black_dog_by_lenna3Намерих Лили една есенна сутрин, когато тръгвах за работа. Подгизналите листа капеха от дърветата и шумата бе образувала хлъзгави жълтеникаво-кафяви пътеки по тротоарите. Слънцето се подаваше през мъглата, а влажният въздух бе изпълнен с хлад.

Чух близо до контейнера скимтене. Без да се колебая надникнах вътре и я видях. Черно кутре с малко петно на гърба. Беше момиченце. Наведох се и я извадих. Върнах се вкъщи макар и да закъснявах, загърнала я в палтото си. Минах през магазина и ѝ купих храна. Оставих я да лежи на едно одеяло след като я нахраних и тръгнах за работа. Преди да изляза забелязах, че бялото петънце на гърба и имаше формата на сърце.  За мен това беше Лили и знаех, че ще я задържа при мен.

Целия ден мислех само за нея. Побързах да се прибера вкъщи, за да не е сама. Щом влязох в нас, освен няколко локвички и купчинки по целия под, открих и няколко накъсани парчета хартия и един изяден чехъл. За толкова малко кученце (може би бе на около месец) бе успяла да направи солидно количество поразии. Изкъпах я и ѝ се радвах докато се тръскаше и пуфтеше.

През нощта я взех да спи при мен. Гушнах я. Беше топла и миришеше на бебе или по-точно на стара плюшена играчка. Миришеше на спокойствие.

Лили порасна изключително бързо. Унищожи крака на масата, дивана, няколко чифта обувки, кабела за интернета, надра стените, обели вратата, прокопа дупка в матрака, скри няколко чорапа бог знае къде и се изпика на прага съседите. Заедно с това обаче си научи името, научи ,,Ела“, ,,Седни“ , ,,Дай лапа“ и ,,Не“. Научи се да ми носи пръчка и топка. А аз се научих да мога да обичам без да очаквам нищо в замяна.
Вече не плачеше като я оставям сама. Ближеше ръцете ми когато се прибера и ми подаваше коремчето си. Не знаех колко голяма ще стане като порасне, защото си нямаше порода. Но успя да ме изненада. За една година стана около двайсет и седем килограма. Беше едро и здраво куче, но очите ѝ продължаваха да бъдат като на малко сърне. Винаги влажни и леко тъжни.

През лятото се запознах с Александър. Той беше забавен, интелигентен и грижовен. Нанесох се у тях, но той не харесваше Лили. Не обичаше животни. Твърдеше, че ги харесва, но не ги желае в къщата си. Нямах на кого да дам Лили. Александър настояваше да я дадем в приют. Все някой щял да я осинови. Накрая един ден докато бях на работа, той я беше закарал. Плаках много, но не му позволих да забележи. Според него беше глупаво да си толкова привързан към някакво си куче. Дори не бе породисто. Същия ден разбрах, че съм бременна.

Скоро се преместихме в ново жилище. Трябваше ни повече място за детето, а Александър започна по-добре платена работа. Бях изключително щастлива и вече не се сещах толкова често за Лили. Сигурно се бяха намерили хора, които щяха да могат да се грижат за нея. Тя бе прекрасно куче и със сигурност лесно е намерила стопани.

Беше горещ летен ден, когато усетих силни болки. Бях сама и си взех такси до болницата. Александър дойде веднага. Няколко часа по-късно вече имахме Алекс. Кръстих го на баща му. В този ден се почувствах най-щастлива.

Всичко продължаваше да е все така прекрасно докато не се мина година и половина, а Алекс не продумваше и думичка. Сякаш не ни забелязваше, а погледът му се рееше в негов си свят. Четирима лекари бяха единодушни. Диагнозата беше аутизъм. Най-вероятно никога нямаше да проговори. Никога нямаше да ни допусне в неговия свят. Нямаше да учи в нормално училище. Нямаше да си играе с другите деца. Никога нямаше да бъде като другите и да порасне като другите. Светът ми се срина. Започнах да чета само за тази диагноза. Да търся начини. Да се отчайвам. С Александър започнахме да се караме. Аз пропуших. Криех се от него и палех цигара, плачех.

Една Коледа, когато Алекс беше вече на три, Александър не се прибра. Отиде да купи елха и не се върна. След две седмици, в които се побърках и почти не бях способна да се грижа за Алекс, телефонът звънна. Беше непознат номер:
-Ева, не ме търси повече. Ще ти плащам издръжка за детето. Трябва да ме разбереш.- и затвори.

Опитах се да набера същия телефон пак, но даваше заето. Не го видях повече.

Върнах се в стария си малък апартамент, тъй като не можех да плащам сама по-високия наем. Започнах да работя от вкъщи. Намерих психолог за Алекс. Отслабнах с единайсет килограма. Майка ми ми помагаше. Животът ми влезе в коловоз, от който за моменти само грижата за сина ми успяваше да ме изкара.

Алекс сякаш не живееше в нашия свят. Можеше с часове да си драска на лист хартия или да сглобява и разглобява нещо. Само това му беше интересно. Липсваше ми много това да присъствам в живота и емоциите му. За него сякаш не съществувах. Чувствах се празна и незначителна. Бях абсолютно сама.

Една вечер се прибирах след като бях напазарувала. Валеше дъжд, а аз носех три тежки торби и бързах, за да отида да прибера Алекс. Оставих покупките набързо до вратата. Преоблякох мокрите си  дрехи и тръгнах отново да излизам. Вървях умислена и забързана, тогава се сетих за Лили. Спомних си миловидния добродушен дълбок поглед на едно същество, което ме обичаше и разчиташе на мен безрезервно. Аз я оставих. Заради Александър. Човекът, който ме заряза заедно със всички трудности, през които трябваше да преминем заедно. Очите ми се напълниха със сълзи.

Алекс ме чакаше заедно с учителката пред детската градина. Мълчаливо ми подаде ръка без да ме погледне и тръгнахме. Точно малко по-надолу от двора на детската градина, под едно дърво мярнах нещо познато. Видях едно бяло сърце. Едни кафяви очи, които ме гледаха втренчено. Цялата в кал, мокра и отслабнала, пред мен стоеше Лили.

-Лили? Ела тук, момиче!- викнах ѝ.

Тя веднага побягна към мен. Не ме беше забравила. И най важното- беше ми простила. Разплаках се. Пуснах ръката на Алекс. Тя ме ближеше по лицето. Легна на земята и ми подаде корема си. Скачаше като обезумяла.. Очите ѝ сякаш се напълниха със сълзи.

Тръгнахме си. Тя едвам вървеше. Беше много слаба и немощна. Взех я на ръце, както я взех първият път, когато я намерих. Щом влязохме тя легна на земята и не можеше да помръдне. Видях, че лапите ѝ са разранени. Беше вървяла страшно дълго, само можех да си представям откъде беше дошла и само можех да гадая как ме бе открила. Изкъпах я и я нахраних. Заведох я при ветеринаря. Състоянието ѝ бе критично. Сложиха я на системи. Трябваше да остане няколко дни в клиниката. Ходих да я виждам всеки ден като взимах и Алекс с мен. Той сякаш за първи път проявяваше интерес към нещо извън него. Видях, че се усмихва.

Лили вече беше добре. От месеци живееше с нас. На Алекс определено му харесваше. Правеха всичко заедно. Тя спеше до него, а той я гушкаше. Ядяха заедно. Когато той си рисуваше, тя седеше до него, сложила глава в скута му и не спираше да го гледа право в очите.

Един ден докато излизах от кухнята и минах покрай стаята на Алекс, го чух как отчетливо, но бавно, промълви:

-Лили.
Синът ми проговори. Чудех се дали е истина, но той го повтори още два пъти. Той наистина говореше. Беше станало чудо. Не можеше да е истина, опитвахме с терапия вече 3 години, но той не каза и думичка.

Отидох и го прегърнах.

-Какво каза, миличък? Ще повториш ли пак?

За първи път през живота си той ме погледа и пак каза:

-Лили.

След няколко дни, когато го взимах от детската градина. Учителката ме повика.

-Трябва да поговорим. Мисля, че Алекс трябва да се премести в паралелка за деца с нормално развитие.

-Как така?
-Погледнете, днес нарисува това.

Рисунката представляваше малко момченце, до което стоеше безформена фигура на четири крака. На гърба на фигурата ясно се виждаше формата на сърце.

Лили бе излекувала моя Алекс. Никога не трябваше да я изоставям. Това куче имаше сърце.

На Петя Мешкова