Последна игра

BasketballDark

,,Линкълн“. Точно така се казваше въпросното училище. Намираше се в покрайнините на града, в пресечна на главния булевард улица и пред него имаше просторен паркинг. Беше седем вечерта. Свечеряваше се и имаше доста натоварено движение. Трафикът беше плъзнал по всички артерии на града. Всеки бързаше да се прибере след работа.

Хю спря на светофара и намали радиото. От съседната кола един дядка с бейзболна шапка му се ухили с беззъба усмивка. По радиото въртяха някакво кънтри. Хю го усили  малко и се загледа в таймера над светофара. 34,33,32… Барабанеше с пръсти нервно по волана. Вече губеше търпение. После погледна и часовника на таблото. Дано не закъснееше за предварителните инструкции. Бяха важни за него, не по-малко от останалата подготовка.

Някъде чу сирена, чийто звук бавно се усилваше. Линейката си проправяше път измежду спрелите в задръстването коли. Тя задмина Хю и изчезна в далечината като сирената ѝ бавно заглъхваше. Най-накрая светна зелено и върволицата от автомобили бавно потегли. Оставаха две преки до въпросното училище. Хю ставаше все по-нервен и по нервен. Притеснение, примесено и със сценична треска го караше да потреперва на седалката, а дланите му да се потят.

Най-накрая стигна до сградата на ,,Линкълн“. Някои от прозорците на приземния етаж светеха, но паркингът беше пуст. Той влезе през портала в двора и паркира близо до входа. Излезе от колата, взе един сак от задната седалка и преметна якето си през рамо и заключи колата.

Влезе в пустата сграда и тръгна по коридора като стъпките му отекваха в празнината. Слезе по едни вити стълби надолу, където знаеше, че се намират съблекалнята и залата.

Хю обожаваше баскетбола. Запали се по него още когато беше на шест. Братята и баща му си бяха сложили кош в задния двор и го научиха да дриблира и да стреля в коша. Той бе най-добрият бял баксетболист в училище. Прояви се на няколко първенства и спечели доста купи на отбора за юноши. За жалост тази игра не се превърна в негова професия, а остана в сянката на хобито. Сега Хю беше счетоводител, който обаче сънуваше топката и коша. Тази вечер бе от особена важност за него. Любимото му спортно местно шоу организираше турнир по стрелба в коша. Щяха да дойдат играчи от всички щати, както и запалени фенове на играта. Главната цел бе подобряване рекорда на Гинес по най-много вкарани последователни коша от един играч.

Хю влезе в залата. Беше пусто и полутъмно. До турнира имаше около час, но странно как никой не бе дошъл още. Из залата и коридорите той видя разлепени плакати. ,,Осмели се да стреляш първи!“ гласяха лозунгите от шарените постери. Да, той искаше непременно да бъде първи. Беше суеверен до мозъка на костите си и вярваше в предопределеностите. нещо му подсказваше, че тази вечер беше тук, за да спечели.

Той излезе от залата и се насочи към съблекалнята. Там, една врата в ляво бе отворена и вътре светеше. Чуваше се музика. Хю влезе вътре. Стаята бе сравнително голяма, с нисък таван. Имаше кухненска обособена част с шкафове и бяла техника. Фурната работеше и се усещаше миризма на пай. Имаше ниска холна масичка с диван, на който лежеше някого и гледаше телевизия. В дъното имаше легло, нощни шакфчета и етажерки за книги с рафтове, пълни с купи, медали и статаоетки. Някой се изправи зад облегалката на дивана и каза ясно:

-За състезанието ли сте?

-Да, но започвам да си мисля, че съм се объркал. Струва ми се празна цялата сграда. Извинявайте, че ви безпокоя.

-Няма проблем.-отвърна младежът.

Беше светъл мъж с чуплива кестенява коса. Висок около един и деведесет, облечен в спортен екип. Той си сложи ръкавицата от шкафа и отвори фурната.

-Мисля, че е готово. Какво ще кажете да си разделим един протеинов сладкиш. Винаги го хапвам преди тренировка. Ако желаете, мога да ви забъркам и нещо друго. Имам зърнена закуска.

-Не. Благодаря. Аз…

-Чудите се кой съм? Казвам се Дейвид. Отговарям за спортните съоръжения и залата. Тук живея под наем и съм на заплата от училищното ръководство. запален съм по фитнеса и се занимавам с боди билдинг. Спечелил съм доста награди, с които популяризирах ,,Линкълн“ в спортните среди.

В краката на Дейвид се размърда нещо. Чак сега Хю забеляза един бял мини шпиц с вирната навита опашка, който енергично заподскача към него и започна да му ближе ръцете щом се наведе.

-Тоби! Ела тук, момче!- извика Дейвид и кучето мигновено се стрелна към него.

-Мога ли да почакам тук до началото?-попита притеснено Хю- Имаш ли идея кога ще започне?

-Може би ще се забавим малко. Инак всичко е готово. Чакам организаторите и започваме. Има доста записали се състезатели, така че не се притеснявай.

Тоби не спираше да скача на около и да маха с опашка. Дейвид извади сладкиша от формата и го раздели на две в чинийки. Притеснението на Хю се усилваше и сценичната му треска нарастваше. Той потъна в себе си, сядайки на дивана и сякаш изпадна в някаква дереализация. Отвън се чуваше глъчка. Залата сякаш се пълнеше с хора. Той стана да провери, но видя че няма никого. Погледна телефона си. Вече бе осем без десет. Не можеше да повярва, че никой още не е дошъл. Нещо не беше наред. Той излезе в коридора и се огледа. Бе тъмно и празно. Отнякъде се чуха стъпки. В края на коридора той видя два едри силуета. След малко към него се приближиха чернокож висок млад мъж с екип на Орлите и сравнително по-нисък и по-възрастен мъж с прошарена брада и стърчаща посивяла коса.

Те се приближиха към Хю и чернокожият му подаде ръка. Хю продължаваше да стиска якето си в ръка.

-Здравейте! Готов ли сте за състезание?- попита с гърлест глас чернокожия- Аз съм Джаксън, организаторът.

Хю кимна.

-Можете да отидете да се приготвяте, след малко започваме. Не остана много време.

Хю усети, че сякаш буца бе заседнала в гърлото му. Понечи да каже, че не вижда никого и не разбира какво става, но сякаш желанието му да заговори увисна във въздуха. Мъжът с брадата го избута към стаичката до съблекалнята, където на дивана отново се бе излегнал Дейвид с бялото кученце в краката, което вече бе облечено в розова дрешка с качулка. Дейвид му се усмихна някак вяло и му посочи съблекалнята. Хю взе сака си и се насочи натам. Ушите му бучаха.

Той бутна вратата на мъжката съблекалня и се опита да напипа електрическия ключ, за да пусне осветлението. Вместо това усети остра пареща и изненадваща болка в ръката. Острие прикова ръката му за стената и той извика и се сгърчи от болка. В този момент някой го избута вътре и врътна ключа в ключалката. Хю постепенно се съвзе, а очите му привикнаха с тъмнината. Тогава различни няколко средни на ръст силуета, които държава дълги, подобни на бухалки предмети в ръцете си.

-Моля ви, аз…

Първият удар бе нанесен върху тила му. Той падна на земята и усети как топлата струя на кръвта му шурти по лицето му. Устата му се напълни с кръв и усети соления ѝ метален вкус. Последва нов удар, този път в ребрата.  Не се забави и следващия. Чуваше се смях. Може би силуетите принадлежаха на младежи. Той успя да различи, че бяха трима. Безмилостно го удряха в капачките на коленете, по лицето, в областта на корема, кръста, гърба, Хю се гърчеше от болка, но не бе изпаднал в безсъзнание, само безпомощно виеше със сподавен глас, свит на топка на пода.

Един от силуетите извади фенерче и Хю видя, че е момиче на около четиринадесет. Той я виждаше размазано през струите от кръв, които пълнеха очите му. Другите двама бяха момчета. Високи младежи в спортни екипи. Всички държаха бухалки. Едното момче извади шило за лед, а момичето събу обувките на безпомощния Хю, който лежеше притихнал и само стенеше. Събу и чорапите му. Тогава той видя как едното момче държи крака му вдигнат, а другият бавно вкара шилото в петата му. Болката беше неописуема. След малко същото се случи и с другия му крака. От петите му стърчаха двете шила и сякаш върховете им стигаха да сливиците му и се опитваха да излязат през устата му. Последва нов удар, при който Хю вече изгуби съзнание. Чуваше някакви звуци и суетене около себе си, но далеч беше от това да може да ги разпознае и разграничи.

-Браво, момчето ми!- Дейвид потупа по рамото високото бяло момче с къдравата коса- Честит рожден ден и добре дошъл в Играта. Твоя е отговорността тази вечер да изберем какво да го правим. Сезонът е открит! Пригответе се за ползотворно лято, в което ще трябва здраво да въртите бухалките.

Белите зъби на другото чернокожо момче проблеснаха в сумрака, а тоззи, който се бе представил за организатора и всъщност бе негов баща, му се усмихна. Момчето вече познаваше добре Играта и знаеше колко надъхани фенове на спорта ще трябва да преминат през изцапаните с кръв бухалки на младежите. Той се бе избрал тази, която му бе най- лека за държане и можеше свободно да замахва с нея.

-Да нахраним Тоби.- лукаво каза бялото момче.

-Да го нахраним!- повтори момичето с руса коса, грижливо сплетена на плитка.

Хю се съвзе малко, но не можеше да говори. Намираше се на пода в малкото ателие на Дейвид, а въздухът още миришеше на прясно изпечения протеинов сладкиш.

Дори вече не усещаше болка, когато от бедрата му започнаха едновременно да се режат три парчета месо. Само чу как Тоби нетърпеливо джавкаше.

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s