Къщата с ягодите

655-402-kyshtata-s-iagodite

-Това май е последната ни надежда.- каза Джени, слагайки билетите на масата.- Чувствам се като глупачка. Трябваше да послушам другите, когато ми казваха, че това е идиотско и да не напускам работата в офиса, за да ловувам вещици с един празноглавец!

-Наричай го както искаш, но те уверявам, че този път ще попаднем на златна мина. Това не е сладникава легенда, не прилича на никой тъп холивудски сценарий, нито на нещо, което досега сме чували. За Бога, това е Източна Европа.- Дейв говореше разпалено докато гледаше как тя снове из стаята и навива кичур от косата си на показалеца.

-Моли се да си прав, иначе не само моят, но и твоят живот ще се окажат провалени. Писна ми да нямам никакво време за себе си. Посветихме се на това с цялата си енергия, а съдбата как ни се отблагодарява?

-Помниш ли, Джени, когато бяхме на петнайсет и се заклехме, че няма да ставаме като другите? Заклехме се, че няма да зарежем мечтите си.

-Тогава бяхме деца. Децата казват какво ли не. Само ни погледни! На близо трийсет сме, затънали в заеми, без сериозна и доходна работа, без постоянен адрес, сериозна връзка и без всичко онова, което хората наричат нормален живот.

-Нали точно това беше целта? Да не сме като другите. Виж, успокой се! Отиваме на едно от най-неизследваните места в нашата област. И още първата точка от новата ни дестинация изглежда като находище, бъкано от свърталища. Пък и там няма да има кой да ни се меси. Също така си имаме и водач. Той знае къде и кога да отидем.

Мястото бе САЩ, Медисън, щата Уисконсин, а Джени и Дейв бяха приятели от деца. Те израснаха на една улица, бяха в един клас и отидоха заедно на бала. Бяха си обещали нещо. Искаха да посетят и документират със снимки и видео всяка една от ,,обитаваните’’ сгради в света. Бяха обиколили всички щати. Наскоро се завърнаха от Австралия; разполагаха с часове видеоматериали. Снимки на блуждаещи огньове, силуети и какво ли още не, но никога не бяха ставали свидетели истинска паранормална активност. Джени бе почти сигурна вече, че такава не съществува, но пък Дейв беше идеалист по душа. Той не се отказваше така лесно, пък и му беше трудно да приеме, че е продал цялото си наследство и всичките си спестявания на празно. Книгата му ,,Стенания в мрака’’ доби кратка популярност и бе едно от най-купуваните заглавия в Америка, но за кратко. Критиците го разгромиха, окачествявайки писането му като лишено от конкретика, заглавието като крайно подвеждащо и не отговарящо на сюжета, който беше ,,жалък напън за долнорпобен хорър в ала Кинг, който по-скоро би обидил краля, вместо да го зарадва.’’

Бяха преживели доста заедно. Бяха вложили парите си за закупуване и сглобяване на скъпа техника, голяма част от която Дейв изобрети. Разполагаха с високочестотни локатори. Уреди, измерващи налягането и силата на въздушните течения, сензори за улавяне на повишения в магнитните полета и какво ли още не, което беше на стойност хиляди долари. А пътуването, което им предстоеше, беше нещо, за което се бяха готвили цял живот.

Дейв срещна в университета едно момче, което се увличаше по Кабала и изследваше религиозните писания, погледнати под друг, алтернативен ъгъл. Той твърдеше, че разполага с шифър, който може да послужи за разчитането на скрити послания в ,,Кодекс Гигас.’’, както и че е на път да разчете ,,Ръкописът на Войнич’’. Този младеж с кръгли очила и безупречен английски, с твърд акцент беше родом от една страна, за която почти никой от колегите му в университета не бяха чували. За нула време Дейв се сближи с него. Той изпитваше страхопочитание към него и дива мания да го опознае. Беше пленен от страната, от която Юлиан идваше и дълги безсънни нощи прекарваше в ровене в библиотеката и дебрите на Интернет, за да научи повече. Но най-много му харесваха историите, които Юлиян му разказваше за родната си България. Легендите за свръхестествени същества, които от незапомнени времена бродят по тези земи, последиците от радиоактивността в Чернобил, оставила следите си на дъното на язовири, в които се спотайваха невъобразими чудовища. Починалата преди не много време сляпа пророчица, която предсказала стотици съдби и наличието на място, подобно на Розуел, което месните наричаха Царичина и което бе запечатано и засекретено без мистерията около него да бъде разбулена, караха Дейв да изпада в див екстаз. Той не спеше. Събираше сведения и се готвеше за едно от най-големите пътувания в живота си, защото още, когато видя Юлиян за първи път, той знаеше, че трябва да посети страната му.

Тогава на Дейв не му костваха много усилия на убеди Джени да заминат. Но вече не бяха студенти от няколко години и сякаш суровата реалност беше започнала да действа на партньорката му, процеждайки в ума ѝ известна доза скептицизъм. Най-големият страх и на двамата беше, че всичките тези неща за обитаваните сгради, за шепотите в тъмнината, за паранормалните явления има вероятност да се окажат просто врели- некипели, а те двамата глупавия еквивалент на Малдър и Скъли, а истината да не е някъде там, ами по-скоро да няма никаква шибана истина, просто брътвежи и легенди на изкукали старци и други търсачи на силни усещания като тях, на които не им се работи зад бюро, а предпочитат да харчат спестяванията и като се правят на ловци на духове.

Все пак денят вече бе дошъл. Оправяха си багажа и утре щяха да заминат за София. На летището щеше да ги чака Юлиян, у когото да отседнат. Той бе планирал всяка точка от посещението им в България, като след това щеше да се отправи заедно с тях към Румъния, за да посетят място, на което се бе смятало, че са изгаряли вещици по време на Средновековието, а след това да стигнат до Чехия, за да видят на живо ,,Кодекс Гигас’’, както и да посетят манастира, в който се смяташе, че е написан той.

В България освен изоставени сгради в София и покрайнинте, щяха да отскочат до малко село в северозападната част, където местните твърдяха, че всяка вечер чуват гласове и музика, които не могат на бъдат записани по никакъв начин, също и щяха да посетят няколко изоставени вили в планина, наречена Родопите, както и разбира се, прочутият български Розуел, който толкова беше впечатлил Дейв от разказите на Юлиан.

След като си събраха багажа и опаковаха техниката, повикаха такси и се отправиха към летището. Джени бе все така мълчалива и унила, докато Дейв бе разкъсван от нетърпение и очакване.

Не бе виждал Юлиян от 3 години след като завършиха, знаеше само, че той бе отворил малка антикварна книжарница в центъра и често пътуваше, занимавайки се с ,,неговите си неща’’. И той нямаше семейство или кой знае какъв доход, но бе все така погълнат от древни ръкописи и предполагаеми обиталища на паранормалното.

-Мисля да поспя малко. Не понасям полети.- каза Джени като се отпусна назад на седалката.

Дейв си наля голяма водка и си отвори кола. Взе лаптопа си и започна да редактира последния си материал. Бе решил да издаде пътепис, специално посветен на настоящото им пътуване до Източна Европа. Пишеше въведението, в което разказваше за своите очаквания.

След около половин час, изморен от трепетните усещания и леко замаян от питието, Дейв заспа. И двамата се будиха и заспиваха няколко пъти. Дейв се опита да чете още малко информация за София и някои нейни архитектурни забележителности, но някак не можеше да се концентрира. Имаше усещането, че този път наистина ще бъде различно. Джени го нарече цели два пъти глупак и го обвини, че той я забърква в това и че похарчените пари за пътуването можели да вложат в бизнес с редки предмети, от които така или иначе притежавали доста.

След малко повече от дванайсет часа бяха на летището в София. Отидоха да си вземат багажа и се отправиха към изхода. Там трябваше да ги чака Юлиян.

-Ей, насам!- викна им някой с познат акцент. Когато се обърнаха, видяха сух младеж с очила с кръгловати рамки, леко набола брада и коса, която закриваше дясната страна на лицето му. Той носеше спортно тъмно яке и дънки. Несъмнено не се бе променил много откакто го видяха за последно.

-Не мога да повярвам, че се срещаме отново!- Дейв отново беше развълнуван.- Чаках този ден от няколко години. Имам страхотни планове за това пътуване, както и наистина добро предчувствие.

-Здравей.- вяло промълви Джени и подаде ръка на младия мъж.- Радвам се да се видим.

В думите ѝ сякаш имаше някаква неприкрита досада и лека враждебност. Всъщност, тя не харесваше Юлиан, нещо повече- страхуваше се от него. Погледът му я притеснявше доста. Също така и интересът му към неща, които до голяма степен тя не разбираше. Той си мислеше, че тя просто му завижда заради успеха му да се среща с необичайното, въпреки че дори не бе превърнал това в своя професия. Все пак винаги е имал желание да им помогне. Правеше го и сега, но Джени не можеше да повярва, че зад това не стои користна цел.

Качиха се в колата на Юлиян след като натовариха багажа им вътре. Улиците на София изглеждаха доста оживени, нещо което се разминаваше донякъде с очакванията на чужденците. Всъщност всичко изглеждаше доста по-приятно от това, което те си представяха. Беше на свечеряване. Есенните пожълтели листа обагряха пейзажа, като на места минаваха от жълто към алено червено. Сипеха се неспирно от клоните, през които се процеждаше светлината на залеза. В центъра сградите не приличаха на никакви други сгради, които Дейв  и Джени бяха срещали по време на пътуванията си до Западна и Централна Европа. В тези се криеше някакъв друг вид тайнственост, коятно не можеше лесно да бъде обяснена.

Юлиян ги въведе в една такава стара сграда в центъра. Скърцащият асансьор спря на последния етаж и когато отключи вратата, се озоваха в нещо като мансарден мезонет под покрива на сградата. Изглеждаше тясно заради разположението на стаите и лавиците с книги, с които бе опасан почти целият апартамент.

-Е, тук живея.- каза с тържествен глас Юлиян.

-Невероятна библиотека! Повечето заглавия, трябва да си призная, изобщо не са ми известни. Виждам само, че са на латински.- отбеляза Дейв.

-Така е. Повечето екземпляри тук са доста редки. Имам първи издания и оригинали на много книги, посветени на Кабала и различни схоластични, религиозни, така и еретически учения. Трябва специално да поговорим за това на чаша вино.

-Е къде ще ни водиш тази вечер?- попита Дейв

-Чакай малко!- възпротиви се Джени- Мислех, че първо ще си починем.

-Почивахме си достатъчно в самолета. Не искам да губим нито минута. Можем да хапнем набързо и да излезем.- отвърна Дейв след кратко мълчание.

-Мисля, че тя е права. Да го отложим за утре, а? Мястото е изключително и това, което знам, че ще грабне специално теб, Дейв, е че е абсолютно незаконно и подсъдимо да влизаме вътре. Съава въпрос за една много специална къща. Засега ще ти издам само това. А сега да хапнем. Направил съм малко паста, дано не ви се стори суха и имам доста добро вино. Ще загубите много, ако не опитате българско вино докато сте тук. Мога да ви покажа и част от колекцията ми с книги, а утре ще отидем до магазина ми през деня, за да ви покажа какви неща съм събрал там.

Юлиян набързо нареди кръгла маса до прозореца на скосения таван. До него имаше еркерна врата, която водеше до доста приятна тераса. Слънцето вече беше напълно залязло, а вечерните светлини на града успяха да хипнотизират Дейв и да разпалят въображението му.

След вечеря и няколко чаши вино, Дейв и Юлиян разпалено говореха за ,,Кодекс Гигас’’, като Юлиан бе стоварил ма масата огромно прашно копие на оригинала. Разказваше как монахът, който го написал, нарушил монашеската си клетва и бил осъден да бъде зазидан жив, но той обещал да напише книга за една нощ. Той не успял да се справи и продал душата си на дявола, който завършил ръкописа вместо него. От книгата липсвали десет страници, за които се смятало, че съдържали знание, което не трябвало да достига до обикновените хора. Юлиян бе посветил живота си на това да ги открие.

Докато разговаряха по тази тема, Джени стана да разгледа aпартамента. Мъжете помислиха, че може би ѝ е доскучало, тъй като тя не се увличаше чак толкова по тези истории, колкото тях. Тя всъщност бе тръгнала до банята, но реши да се отбие в стаята в съседство. Тя представляаше малък кабинет, чийто стени също бяха целите в лавици с книги. Въздухът беше пропит с тежка миризма на мухъл, но се усещаше и нещо друго. Сякаш в стаята се намираше някакво разлагащо се животно. Близо до прозореца имаше тежко дъбово писалище с много чекмеджета. Без да се замисля много, Джени отвори едното и видя няколко листа с рисунки и текст, който не разбираше. Изглеждаше като арабски. Личеше си, че е преписан от някъде. От всичко, което знаеше за подобни книги и ръкописи от Дейв, бе запомнила нещо за една книга, за която и той и Юлиян предпочитаха на мълчат. Дори не искаше и да си го помисля. Все пак повдигна листовете и видя нещо, от което и прилоша. В дъното на дълбокото чекмежде се намираше книга с кожени корици. Кожата не беше животинска. Това бе ясно и изглеждаше някак… някак прясна. Заглавието бе на арабски, то все пак тя можеше да разпознае на коя книга прилича. Несъмнено това бе ,,Некрономикон’’. Тази книга, обаче изглеждаше като нова. Би трябвало да е на хиляди години, а и нали все пак бе станало ясно, че подобна книга не е нищо повече от художествена измислица, плод на фантазията на Х.Ф. Лъвкрафт, а не на някакъв си луд арабин.

Джени бързо затвори чекмеджето, защото чу стъпки зад себе си.

-Може би търсеше банята или пък нещо друго?- Юлиян беше зад нея, а на каменното му лице сякаш се четеше някакво притеснение.

-Аз… да, всъщност. Търсех банята. Имаш невероятни книги.- смотолеви тя.

-Да. Такива са. А ти май само се правиш на незаинтересована от тях. Имай търпение и ще разбереш доста за моя труд.- усмивката му беше ехидна и някак я  накара да изтръпне.

Тя побърза да отиде до банята. Трябваше да говори с Дейв и да го убеди да си тръгнат колкото се може по-скоро. Не ѝ харесваше тук. Усещаше, че ще се случи нещо ужасно.

Дейв обаче се напи и заспа на дивана. Джени беше в съседната стая и цяла нощ търсеше някаква информация за ,,Некрономикон’’ на лаптопа си, но не намираше нищо. Такава книга просто нямаше. Откъде може да има подобно нещо в дома си Юлиан?

На другата сутрин Дейв и Юлиян ги нямаше. Джени отиде в кабинета, но откри, че чекмеджето, което бе отворила снощи, вече бе заключено.

Тя запали цигара и излезе на терасата. Как щеше да го предупреди и ако му кажеше нещо подобно, най-много той да се развълнува още повече. Сякаш бе обсебен от този българин и всичко, което той му разказваше.

Следобед те се върнаха. Бяха прекарали деня в книжарницата му, която се намираше наблизо в центъра. Дейв бе като хипнотизиран. Носеше със себе си и карта, която Юлиян лично бил направил. На нея бяха отбелязани всички места в България, които се смятаха за обитавани или за тях имаше свидетексттва за някакъв вид паранормална активност.

Дейв я погледна и каза с тържествуваща усмивка.

-Довечера отиваме в ,,Къщата с ягодите’’. Къщата се намира на една улица на име ,,Сан Стефано’’. Смятана е за културен паметник, но е собственост на някакъв си местен богаташ, който не я стопанисва. Искали са неколкократно да я събарят, но хората я спасили с протести и подписки. Един фотограф успял да я снима отвътре. Отказал да каже на Юлиан какво точно видял и как успял да влезе, за да направи снимките. Много хора са пленени от красотата на къщата, но малко всъщност знаят, че всеки от обитателите ѝ се е самоубивал при едни или други обстоятелства. Дори, когато я национализирали след идването на социализма, няколко човека от търговското представителство на СССР, което се помещавало вътре, също се самоубили/ След като била върната била препордавана много пъти, но никой не пожелал да се нанесе да живее в нея.- Дейв изстреля това на един дъх, в очите му гореше плам, която Джени усети, че каквото и да опитва, май няма да може да загаси.

-А защо я наричат така?- успя само да попита тя.

-В двора ѝ имало някакво растение с малки червени плодове, подобни на ягоди. Нещо такова.- отвърна той.

-И как по-точно ще влезе вътре, щом е частна собственост?- от сега на Джени това не ѝ харесваше.

-Хайде не ставай наивна. С взлом, как иначе!? Как влязохме в онази къща до гробището в Канада?- отсече той.

-Тя не се намираше в центъра на града за разлика от тази. Не ми се ще да попадам в затвор в балканска държава.

-Не се притеснявайте.- каза Юлиян- Оставете това на мен. Вие просто ще си свършите работата. Целта е да успеем на прекараме една нощ вътре.

-Една цяла нощ?- притеснението на Джени преминаваше в ярост.- А, без мен!

-Стига! Не ставай дете! Подготвяме се за тази обиколка от години, за първи път може би ще попаднем на нещо истинско, а не само на размазани петна в обектива на апарата, за които трябва да предполагаме и да си украсяваме, че са нещо, което не са.- той беше сякаш готов да се разплаче.

-Дейв, такива неща не съществуват. Просто си го признай. Време е и аз и ти да се примирим с това и да приемем, че сме си изгубили времето. Изгубили сме си парите и сме просто двама глупаци, които по детски вярваха на истории за духове.

-Ти не си на себе си! Да нямаш температура!? Не искам да те слушам! Отказвам да го приема. Не може да наричаш толкова години усилен труд загуба на време! Просто не можеш! Ако искаш си тръгвай още тази вечер, аз отивам в къщата!

-Ще ѝ мине.- намеси се Юлиян- само трябва да види снимките на къщата.- след което леко се подсмихна.

-Но тя е…-опита се да възрази Джени, докато гледаше снимките на имота, а зениците ѝ все повече и повече се разширяваха.- Господи! Приказна е!

За момент тя забрави колко не харесва Юлиян, забрави за книгата в бюрото му. Виждаше само къща, каквато не бе виждала досега. Нейната специалност все пак бяха сградите. Архитектурата изглеждаше като дело на виенски възпитаник. Отпред имаше огромен портал за карети и файтони. Главният вход разполагаше с масивно стълбище и прекрасни арки. Терасите бяха невероятни. Джени усещаше как иска все повече и повече да влезе вътре.

След като започна да се стъмва, те се качиха в колата на Юлиян и не след дълго пристигнаха на ,,Сан Стефано’’, номер 6. Къщата на живо бе още по-внушителна. Дворът бе обрасъл с папратоподобни растения и бръшлян. Дива лоза виеше стъблата си по фасадата на сградата. В клоните на голямо дърво се чуваше странна птици с глас подобен на улулица. Беше тихо. Нищо, че се намираха съвсем близо до центъра. Сякаш воал от призрачна тишина беше обгърнал това място, което тънеше в забрава, а то сякаш подканяше всеки, който го зърне: ,,Ела и ме виж отблизо’’.

Без много да му мисли Дейв се прехвърли през оградата и се озова в двора. Юлиян го последва, след което подаде ръка на Джени. След като и тримата бяха вътре, нямаха време да се размотават в двора, рискувайки някой да ги забележи и да сигнализира на полицията. Юлиян съобщи, че знае за заден вход, през който могат лесно да влязат.

Обиколиха къщата и се озоваха в задната част на двора. Имаше малка врата с нещо като стъклопис. Юлиян нави парче плат на ръката си и счупи стъклото. След това бръкна отвътре и завъртя ключа. Бутна вратата и пред тях се разкри малък коридор с тясно вито стълбище.

-Добре дошли в ,,Къщата с ягодите’’!- каза той тържествено.

Те влязоха предпазливо един след друг вътре, където тишината сякаш бе още по-гробовна.

Тръгнаха нагоре по стълбите като се озоваха в голяма зала. В залата беше топло и…

-Какво, по дяволите?-изрева Дейв, който влезе пръв.

Преди Джени да може да реагира, някой сякаш я удари с нещо тежко по тила и след това нямаше вече никакъв спомен.

След около десетина минути тя се опомни, за да види, че се намира в просторна светла зала, в средата ѝ имаше огромен подиум, на който тя и Дейв бяха завързани на два стола с гръб един към друг. Около тях имаше близо десет човека с черни наметала с качулки. Лицата им не се виждаха.

-Това някаква тъпа шега ли е?- каза Дейв- Нещо в стил ,,Широко затворени очи’’. Да ти кажа не е особено смешно.

-Млъкни и скоро ще разбереш!- каза един от хората с качулките, по гласа се позна, че това беше Юлиян.

-Знаеш ли колко трудно се намира достатъчно кръв, с която да се пише? А човешка кожа? Известно ли ти е?- заговори бявно Юлиян- Известно ли ти е също, че скапаният ,,Некрономикон’’ просто не съществува. Наистина не съществува, а повечето легенди за тези писания са страшна измислица. Колкото и да не ти се вярва, приятелю Дейв, твоята партньорка е права. Не съществува нищо такова. Всичко това са врели-некипели. Няма обитавани места. Няма тайни писания със заклинания. Няма никаква паранормална активност. Светът е просто това, което виждаме и е адски скучно. Щом не можах да открия истинския ,,Некрономикон’’, реших да създам такъв. Не бе трудно да намеря и съмишленици. Трудно ми е само да намирам жертви. Но сега вие ще ми помогнете, ще се жертвате в името на нещо велико. Ще станете жертви на идеята, върху която работите цял живот. И ще ми помогнете да напиша тази дяволска книга. Защото аз я сънувах и знам много добре какво точно да пише в нея. Лудият арабин ми се присъни и той ми каза какво да направя и как.

-Що за смахната секта?- Джени риташе с крака и се опитваше да се освободи от въжетата.- Нямаш си идея в какво се забъркваш! Само да успеем да се доберем до полицията и до посолството. Ама че откачени славянски отрепки!

Преди да успее да довърши пледоарията си с срещу него, се чу нещо като тропот откъм горния етаж. Юлиян направи знак с глава на един от останалите с качулките и той се качи нагоре. Всички мълчаха и чакаха той да се върне. Юлиян започна да нервничи.

-Къде се загуби този идиот? Да не би само някой да ни е видял? Нали ви казах да се погрижите за това, а аз ще отговарям само да ви ги доведа. Отивам да проверя какво става.

След малко Юлиян се върна със свалена качулка, блед като платно.

Той… Мъртъв е.

-Как така?- на свой ред младо момиче свали качулката си и започна да говори нещо на български. Тя се затича нагоре след като се чу пронизителен писък.

-Какво се случва тук?- Дейв вече крещеше и се потеше обилно.

-Глупакът се е обесил.- отвърна Юлиян.

В този момент един от мъжете, който седеше до разпалената камина, избухна в пламъци, просто така както си стоеше. От него лумна висок огън. Виждаше се как кожата на лицето и ръцете му се овъглява. Той крещеше и тичаше из стаята като събаряше предмети. Хвана голяма завеса и след малко почти всичко бе в пламъци. Юлиян кашляше на пода, а останалите с качулките хукнаха на към изхода.

Дейв успя да разхлаби малко въжето и успя да се изхлузи от него. Помогна на Джени да направи същото. Минути по-късно те вече тичаха към изхода на горящата къща. Чу се вой на пожарна кола.

В следващите няколко часа, те успяха да се доберат до апартамента на Юлиян като го разбиха и взеха багажа си. На сутринта бяха на летището и се качиха на директен полет до Ню Йорк.

Никой не бе успял да разбере, че са били в София или са влизали в къщата.

Джени не смееше да го погледне с поглед тип ,,Казах ти’’. Просто мълчеше и гледаше през прозореца.

Дейв бе спасил фотоапарата си и разглеждаше заснетото.

-Джени! Трябва да видиш това, за Бога, виж го!- той сниши малко глас, защото забеляза как всички в самолета го наблюдават.

Тя пое фотоапарата и погледна на една от снимките. Имаше неясен силует на нещо като жена с примка около врата. Следваше видео как силуета се приближава до един от мъжете, който се бе качил горе, след това всичко сякаш изчезваше за малко, а след това се виждаше как той виси обесен от масивния полилей.

-Това е!- тържествуващо каза Дейв. -Къщата е била! Тя ни е спасила.

Те се спогледаха като и двамата знаеха, какво означава това. След малко Дейв заспа.

 

***

 

,,Къщата с ягодите’’ пожъна огромен успех сред читателите на Дейв. Филмът по нея също не бе за подценяване. Доста голяма сума успяха да съберат от кадрите и няколкото документални поредици, посветени на пътуването им. Бяха обезпечени за цял живот. Книгата не Дейв стоеше редом на тези на Стивън Кинг и вече критиците бяха доста по-благосклонни към него. С Джени бяха женени, но продължаваха понякога да ходят по забравени от Бога места, въпреки че им беше ясно, че едва ли втори път ще им се случи нещо подобно като в онази нощ. От ровене в разни сайтове разбраха, че ,,Къщата с ягодите’’ все пак не е успяла да изгори. Но вътре не е имало нито един оцелял. Журналистите и властта смятаха, че това са били група сектанти, които са се самоубили ритуално.

В последните месеци Дейв имаше много работа, свързана с книгата и не само. Една вечер Джени се събуди и не го завари в леглото. Тя тихо се качи по стълбите към тавана, който му служеше за кабинет. На бюрото му светеше малка лампа, а той усърдно записваше нещо в книга с огромна подвързия.

-Аз. Трябваше да го направя. Трябваше, просто трябваше.- сепна се той- Тя трябваше да бъде завършена. Нямаше как да не я взема.

Джени се приближи пребледняла до него. Той седеше като замръзнал, когато тя затвори книгата, за да види корицата. Това, върху което той работеше толкова много напоследък бе един труд, който бе взел ума на мнозина, а сега несъмнено бе помрачил и ума на Дейв. Джени познаваше тази книга. Не ѝ бе трудно да се сети и откъде Дейв я беше взел.

Той дописваше ,,Некрономикон’’ и вече бе на последната страница.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s