Пурпурните морета

seaТам където, морето лилавееше и се сливаше с хоризонта, а залезът и водата се докосваха, се намираше Елета. Елета бе малък остров в средата на пурпурните води на Екскития- голяма империя от източната част на планетата Магуби в галактиката Андромеда.

Магуби се намираше в тази част на Вселената, докъдето никога никой изкуствен спътник не бе достигал. Жителите на Магуби бяха плените. Високи и белокожи. Дългите им до кръста коси бяха обагрени в синкави нюанси, а тънките им изящни пръсти създаваха най-красивата музика може би в цялата Вселена. От сутрин до мрак до те свиреха на тяхната планета, изобилстваща от острови и плаваха от остров до остров с леки канута, за да секат мангрови дървета, каквито се срещаха по цялата планета, за да правят от тях арфи. Музиката на плените не бе като никой друг звук в цялата Галактика. Когато те свиреха, а те свиреха от сутрин до късна нощ, Магуби трептеше и сияеше със своите бляскави води и се виждаше как отразява светлината на тяхното Слънце. Плените не познаваха войната и строгите закони. Не знаеха какво е престъпление и наказание. За тях съществуваха само съвършените тонове на техните мангрови арфи.

Дирмени беше на шеснайсет лета и преди четири лета бе получила своята първа арфа. Когато са деца, плените се упражняват да свирят на косъм от аспак- едро животно с плътна и дълга четина, което обитаваше горите на Магуби. Струните на арфата от мангрово дърво бяха по-тънки и фини от космите на аспака, те бяха произведени от суровина, подобна на паяжина, която се извличаше от оранжевата лава от вулканите на Магуби.

Дирмени се бе научила да свири на арфа така прекрасно, както всички останали плени. Тя живееше на Елета и се отличаваше от всички останали деца на нейната възраст. От малка бе тъжна. Постоянно имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и живееше в тревога. Тя не можеше да свири, облегната на някоя скала на брега и да гледа залязващото слънце със спокойствие в душата. Мъката свиваше сърцето ѝ и тя свиреше някак по задължение.

Останалите деца я отбягваха. Смятаха я за странна, защото в природата на плените бе да се забавляват. Те не мислеха за утре и рядко отброяваха времето, защото това не им бе нужно, тъй като никога не бързаха, а живееха дълго. Един ден на Магуби траеше колкото шест месеца на Земята, едно тяхно лято бе двайсет наши години, а нощта им бе- десет. Плените живееха по стотици лета. Те не се сбръчкваха, а просто кожата им залиняваше и придобиваше зеленикав цвят. Те не се разболяваха и не изнемощяваха. Просто един ден угасваха и преставаха да съществуват.

Плените не тъгуваха за починалите, защото бяха живели с тях достатъчно дълго, за да им се нарадват. Сбогуваха се с тях с нежна музика, така както посрещаха и новородените деца.

Една прохладна нощ, когато музиката на Магуби почти бе затихнала, а планетата лека по лека спираше да трепти и всички потъваха в дълбок сън, Дирмени видя нейде далеко, далеко в небето една трептяща точка, която сякаш че се приближаваше бавно. Тя се взря в далечината и видя как наистина точката става все по-голяма и по-голяма, а сиянието ѝ- по-силно.

Тя реши да прогони своите страхове и да се опита да заспи като се обърне гърбом към хоризонта. Понеже Плените спяха на открито, тъй като времето на Магуби винаги бе хубаво, ако не искаха да гледат нещо преди да заспят, те просто трябваше да се обърнат и да го пренебрегнат. Всички заспиваха почти едновременно и навсякъде се изпълваше с блажена тишина, която траеше дълго, дълго.

Точката вече бе достатъчно голяма, че да се забележи веднага щом погледнеш към звездите, но Дирмени вече не гледаше натам, а се унасяше в сън. Тази точка бе една совалка, която носеше ценен товар. Едно специално устройство от Земята, предназначено да запише най-фината музика във Вселената, за да я донесе тук на Земята, където щеше да струва милиони.

Доктор Ел бе прекарал целия си живот в това да издирва музиката на плените. Той търсеше тяхната планета, за да се сдобие с тези ценни звуци, които искаше да продава. Стотици богати и известни бяха дали заявка, че искат да станат притежатели на тази музика, като всеки от тях, бе подписал договор, че ще я пази от случайни слушатели с живота си. Тя щеше да се съхранява в специални сейфове и да се слуша само при определени поводи. Смяташе се, че който чуеше тази музика, щеше да живее вечно, така както плените живееха дълго и не остаряваха.

Дирмени се сепна изведнъж, събудена от някакъв шум на близо. Сякаш нещо тежко падна във водата съвсем на близо до брега. Никой друг не се събуди. Само Дирмени спеше толкова леко. Тя стана и се огледа. Бе тъмно, а бляскавите пурпурни води отразяваха трептящите звезди от небосклона, морето кротко миеше брега с меката си топла длан.

Момичето от рода на плините погледна във водата и видя нещо, което безкрайно я изненада. На повърхността на водата се носеше някакъв предмет, какъвто тя не бе виждала никога досега. Приличаше на кутия от черен твърд материал с квадратна форма. Бе доста големичка, но все пак се носеше по водата. Тя погледна отново на всички посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава и се наведе, за да вземе предмета от водата. Когато взе кутията, тя установи, че никак не е тежка. Сложи я под мишница с дългите си ръце и я понесе към близката скалиста част на брега, за да може да я разгледа без да се притеснява, че някой може да я види.

Тя седна в подножието на една скала и потопи краката си цветната вода. Огледа кутията отвсякъде. Накрая откри къде може би се отваря капака. Наистина ѝ бе много интересно, тъй като не бяха много предметите, които притежаваха на тяхната планета. Плините имаха главно арфи, на които свиреха и гребени, с които да решат дългите си бляскави коси.

Когато капакът се отвори, се чу леко еднократно цъкане, което задейства някакъв механизъм в кутията и сякаш започна закономерно да отброява нещо.  Дирмени не направи тази връзка, защото не бе виждала никога часовник. На Магуби всичко се отмерваше само с изгрева и залеза и на всички бе ясно- след изгрева се свири, след залеза пак се свири докато не се умориш и не направиш кратка пауза, за да поспиш, а всички се уморяваха почти едновременно.

Дирмени гледаше кутията и нищо не разбираше, но реши, че трябва да опази нейното съществуване в тайна, така както пазеше от другите унилото си настроение. Тя стана и зарови кутията близо да скалата в пясъка като забележи мястото с кръг от зелени камъчета.

Върна се при останалите и хвана арфата си и започна да свири. След няколко земни месеца, а тамошни няколко часа, се събудиха лека полека и някои от останалите и подеха плавна мелодия, която се разнесе отвъд орбитата на Магуби. Малката кутийка, заровена до скалата, записваше всеки тон и го изпращаше право на Земята, където годината бе 2 310-та. Доктор Ел улавяше тоновете и ги записваше на малък колкото карфица диск и слушаше замаян, убеден, че се е сдобил с най-голямото съкровище, което някой някога ще познае.

На следващото лято, което въпреки че за нас е много дълго време, а за плените това бе само едно лято, когато с Дирмени се случи нещо изключително смущаващо. Тя започна да линее, а красивата и бледо-прозрачна кожа започна да става жълтеникаво-зелена. Никой не можеше да си обясни какво се случва. Дирмени остаряваше.

Освен всичко друго, тя престана да свири, легна на брега на пурпурните морета, без да спи и започна да диша тежко. За първи път на Магуби някой беше болен. Плините за първи път изпитаха тревога.

Налагаха Дирмени с листа от мангроови дървета, а кората им стриваха на отвара, която тя жадно поглъщаше. Никой не можеше да измисли никакъв лек, дори и мъдрите, както наричаха най-старите столетници сред плините.

След още не много време се появиха и други подобни симптоми сред някои от останалите от народа им. Нямаше съмнение, че страшна епидемия бе нападнала обитателите на тази отдалечена планета и за тази епидемия не съществуваше избавление. Музиката им утихваше, а бляскавата орбита на това космическо тяло бе на път да заглъхне завинаги.

Тук на Земята, доктор Ел бе убит, за да бъде открадната неговата музика. Така бяха кръстили тези звуци ,,Музиката на доктор Ел“, защото никой всъщност не знаеше кои точно бяха плините. Хората я слушаха и ставаха безсмъртни. Не заспиваха и имаха безброй таланти неизмерими сили.

Никой не подозираше, че съвсем скоро музиката щеше да бъде незаконно разпространена по цялата Земя и хората щяха да станат безсмъртни, Населението на Земята, което вече наближаваше сто милиарда, щеше да подеме нова война на човечеството-последната.

А някъде тихо, сред пурпурните морета заглъхваше последния стон от една мангрова арфа.

На Данаил Текемски

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s