На пътя

На баща ми, на дядо ми

184429152

Не знаех кой ден е. Не знаех и часа. Трябва да е било някъде по обяд. Слънцето се беше спряло високо в небето и напичаше. Как напичаше само… Огледах се за момент около себе си, като следях да не би някой да ме наблюдава. Симеон или както всички му казвахме- Циганчето се бе подпрял на кирката си, а очните му ябълки сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите се. Очите му бяха помътнели, а погледът му се премрежваше.

-Ей!- побързах да го сбутам- Внимавай, че Газдов насам

Той се олюля на краката си и забели очи, бялото на които беше жълтееше. В този момент към него се доближи мъж, обут в кожени ботуши и тъмна униформа. Николай Газдов- Човекът смърт. Така го наричахме. Чух дошлите преди мен да му казват така. Този мъж лъхаше на терор. Миришеше на побой, насилие. Беше безжалостен, говореше малко. Повече удряше. Извади метална палка и с премерено движение нанесе удар по тила на Циганчето. Той се смъкна на земята и нададе вой като куче.

-Мизерник! Ще се помотаваш ли още? Тука ще умреш, може да стане и днес.

Краката ми трепереха в колената. Кокалчетата ми на ръцете ми бяха разранени, а по тила и гърба имах сърбящи инфектирани най-вероятно рани от палка и бич. Никога нямаше да изляза от тук. Белене беше последният ми дом. Нямах идея какво се случва със сина ми, който тогава беше на 18 години- полусирак. Поне четирите ми дъщери вече бяха омъжени и знаех, че имат какво да ядат.

Жегата беше непоносима. Бях тук от две седмици и всеки ден правехме едно и също. Ставахме в 4 с побой и ни съпровождаха на кариерата. Цял ден трошахме камъни с кирките и ги товарехме във вагонетки. Работехме до тъмно. Не почивахме. По обяд ни даваха сварено зеле в метални канчета. Всичка бяха изнемощели, мръсни и покрити с рани. Между нас имаше и деца на по осемнайсет години, имаше и жени. Когато им дойдеше цикъла, кръвта се стичаше по краката им. Налагаха ги с палки, защото са мръсници.

-Погледни се на какво приличаш!- крещеше Юлия Ръжгева на една актриса.

Събори я на земята и започна да я рита в корема. Момичето виеше и се молеше. След няколко дни умря. Разправиха, че Газдов и още двама от майорите я изнасилили няколко пъти, а Ръжегва я пребила. Изнесоха я пред лагера и я оставиха там завита с едно платнище. Не я заровиха, защото с нея имаше само още два трупа. Не си струваше да се разкарват заради тях. чакаха да се съберат поне още 5-6.

Шахо циганина седеше под едно дърво и гледаше как налагат Циганчето. При други обстоятелства циганите винаги се защитават. Тука беше различно. Шахо беше станал един от тях, за да не яде самият той бой. Беше загладил косъма и се беше лъснал. Гордо ходеше из редиците наведени хора с кирките и носеше палка зад гърба си. Крачеше редом с Газдов и Дафинов.

Ръжгева Беше хубавица. Двайсетгодишна, руса, синеока. Косата ѝ беше дълга, сплетена на плитка. Спускаше се по гърба и, а очите ѝ блестяха. Тази девойка беше изпълнена с омраза. Презираше всяка жена, попаднала в лагера. Обичаше да участва и в побоите над мъжете. Доставяше ѝ удоволствие да измъчва, да унижава. Говореше се, че бе убила над двайсет човека. За своята крехка възраст тя беше първокласен изверг.

Тя се приближи до едно момиче, което се опитваше да вдигне голям камък, за да го натовари във вагонетката. Момичето се казваше Яна. Беше чернокоса, смугла и много слаба. Имаше огромни кръгове под очите. Яна беше учителка от Благоевград. Бяха я докарали тук, защото пускала на учениците си западна музика. Носила вечер плочи в салона и им ги пускала. Според повечето тук краят ѝ беше предначертан, но аз виждах нещо у нея, което ме караше да вярвам, че е по-силна отколкото изглежда.

Ръжгева я хвана за косата и дари главата ѝ в камъка. Момичето не извика, чу се само удара. От челото ѝ текна кръв, която се стече по скулите ѝ.

-Мислиш, че не знам какво правиш ли?-викна Ръжгева- Тука с всички си спала. По цяла нощ ги въртиш, затова не можеш да работиш!

-Моля ви- изстена Яна. Мога да работя…

-Ако не можеш вече, изходът от тука е един.

Яна продължи да се бори с камъка и накрая успя да го повдигне. Въздъхна и хвана пак кирката. Кръвта по лицето ѝ засъхваше, а тя от време на време притискаше раната си с мръсни ръце. Имаше много от нас с инфектирани и гноясали рани. Навсякъде миришеше на урина, мърша и гнилоч. Спяхме в кирпичени постройки на дървени нарове. Пред спалното помещение имаше една кофа, в която ходехме по нужда.

Снощи едно момче почна да повръща. Вдигна температура, но не смееше да стане да отиде до кофата, защото който се осмелеше да стане по среднощ го биеха. Днес и той работеше. Криеше се да не го види никой и повръщаше зад една купчина камъни.

Мислех си за Яна. Приличаше на едната ми дъщеря. Не по външност толкова, колкото по маниери. Беше високо и стройно момиче с весели очи. Личеше си, че душата ѝ е чиста, че е буден човек. Беше образована и обичаше да чете. Имаше едно момиче, което спеше до нея и много плачеше през нощта за родителите си. Момичето май дори нямаше осемнайсет. Яна вечер ѝ разказваше ,,Анна Каренина“ докато момичето заспеше. Яна беше учителка по литература. Казваше, че приятелят ѝ щял да дойде да я види и да се измъкне вечер да отиде до оградата, къде знаеше, че ще я чака. По цели нощи не спеше, ами се ослушваше. Дебнеше и чакаше. Не я знам как плануваше да се измъкне, но беше хубаво, че вярва в нещо.

Решиха да ни хранят. С една караулна кола докараха няколко казана. В тях имапе сварено зеле. Само зеле, нищо друго. Казаните бяха пълни с вряла вода. Свирнаха ни и всички по сигнал се наредихме в една дълга колона. Отпред на колоната седеше един от биячите и сипваше с голям черпак в алуминиеви канчета. Умишлено заливаха ръцете ни, някои изпуснаха канчетата си и докато се навеждаха, ги биеха.

-Няма да получиш още! Партията да не би да мисли само за теб и теб да храни. Идиот! Крещеше Газдов и риташе с ботушите си един слабичък мъж, който лежеше на земята в страни от колоната. От другата страна, до тези, които вече бяха получили дажбата си, стоеше и налагаше тези, които не започваха да ядат веднага от врялото зеле. Аз носех със себе си една манерка и когато ми сипаха в канчето, успях да се завъртя и да долея вода в него, така че горещата вода да се разреди с по-студена и започнах да ям. Това зеле ми се струваше най-вкусното нещо, което някога съм опитвал. След мен Циганчето направи същото след като ме видя.

-Благодаря ти, Тодоре!- каза тихо той и започна да яде като гладно куче.

Може би ни оставаха още само няколко часа на работа, после идваше по-страшното. Нощта носеше много неизвестни за повечето от нас. Доста не доживяваха сутринта. Да, биеха и през деня. Унижаваха и през деня. Но най-често убиваха вечер.

Започваше да се стъмва. Чуваха се щурци, а в далечината се долавяше крякане на жаби. Лек хлад се спусна над земята и задуха вятър. Някъде може би валеше. Дойдоха два камиона и ни натовариха в ремаркетата. Бях толкова изморен, но страхът превземаше сърцето ми и нямаше и как да мисля за почивка. Преброиха ни пред кирпичените постройки, в които спяхме да не би някой да е успял да избяга. Бяхме всички. Започнахме да влизаме един по един вътре и да лягаме на наровете.

Нощта се спускаше и грабеше от спокойствието на духа ни с потни черни ръце. Това беше нощ, в която нейде под липите се срещаха любими с трепетни сърца. Животните се прибираха и кротко лягаха в сламата на обора. Децата огласяваха реката и се прибираха със смях към къщи. Под натежалите от гроздове асми седяха семейства и бащата наливаше по чашите виното.

Ние бяхме далеч от всичко това. Под дървения покрив жегата се бе загнездила между наровете и всички притихнали лежахме и чакахме своя край, който както на всички ни беше ясно, беше неизбежен.

Жените лежаха в съседното помещение, но нямаше врати и всичко се чуваше. Ръжгева влезе при тях викна:
-Мръснице, тръгвай с мене.

Чух писък. Един глас ревна с глас:

-Яна!

Сърцето ми се сви. Знаех, че може да не я оставят жива.

В съседното помещение се чуваше как я удрят.

-Разбрахме, че обмисляш бягство и че се надяваш да ти помогнат отвън. Само че да ти кажа нещо, да си знаеш. Тоя, дето чакаш, няма да дойде.

-Какво му направихте!?

Чу се смях. Гърлен и жесток.

-Ние нищо не сме му направили, само дето той те издаде.

Чу се повторен удар.

-Ти от тука няма да мръднеш.

Последваха стенания. Молби. Викове. Знаех, че няма само да я бият. Беше красива, а хубавите млади момичета винаги си го отнасяха.

Минаха няколко месеца. Яна беше още жива и освен, че беше жива, беше и бременна. Най-вероятно от Газдов. Това обаче не я спасяваше, само правеше физическия ѝ престой тук много по-труден. Прилошаваше ѝ,  а Ръжгева я биеше още по-безмилостно като я наричаше ,,курва“. Тя спеше с Газдов и много го ревнуваше от красивите момичета от лагера и не пропускаше удобен момент да се гаври с тях.

Циганчето умря. Най-вероятно беше от жълтеница. Хвърлиха го пред бараката заедно с още пет трупа. Миризмата не се търпеше.

-Ела тука.- чу се глас

Един от биячите ме викаше.

-Помогни ми да ги натоварим тия клетници в ремаркето.

Опитах се да спра да дишам и повдигнах един от започналите да се разлагат вече мъже за мищниците.

Качих се в ремаркето редом до телата. Седна и се загледах в далечината. Слънцето залязваше червеникаво и бе обагрило хоризонта. Беше вече есен, дните бяха все още топли, а въздухът приятен. Чудех се ще видя ли пак децата си. Светът сякаш беше спрял и само тук при нас имаше движение. Бавно, монотонно, но все пак движение, макар и към смъртта. Сетих се за любимия на Яна, който я беше предал. Истина беше. Станал областен управител в Благовеград. Направил го за поста, трябвало му партийна книжка. Не стигало това, че той и семействата му имат чисти досиета, трябвало и солиден донос.

Блясъкът в очите на момичето беше изчезнал, беше мъртва сякаш. В нея растеше живот, но тя бе умряла. Крачеше из кариерата като призрак и не говореше. Не разказваше истории на Зорница вече. Лягаше си и се обръщаше към стената. Понякога плачеше без глас в тъмнината. Докога щяха да я държат жива? Докато роди бебето или щяха да я убият заедно с него.

Камионът се клатушкаше по каменистия път. Предстоеше ми да видя къде ще ме закарат след края ми.

Стигнахме до една урва. Беше плитък изкоп, от който се носеше страшна воня. До изкопа се мъдреха разхвърляни дрехи. На мести имаше и кости.

-Тука ги мятаме.- каза биячът Жельо.

Бутнахме две тела в урвата.

-Чакай да ти покажа нещо интересно. Ти обаче да си траеш, иначе те чака камшика и после и ти ще дойдеш тука за последно посещение.- изхили се мазно Жельо.

-Качи се отзад!

Седнах в ремаркето, а той запали двигателя, До мен лежаха още два трупа, целите в рани

Камионът измина може би няма и километър и спря пред няколко постройки. Слязох от ремаркето и застанах до него. Жельо се смъкна от кабината и ми каза:

-Грабвай един от мия мизерници и идвай с мене!

Самият той нарами едно тяло на нисичко слабо момче и тръгна напред. Подхванах трупа на една жена и го последвах.

Влязохме в постройката. Още от вън по миризмата и звуците, които се носеха отвътре разбрах, че това е кочина.

Щом влязохме, той запали една лампа на стената и се усмихна.

Една тлъста свиня стана от дъното на кочината и се приближи до преградата. Започна усърдно да души въздуха. Жельо преметна тялото през преградата и видях как свинята захапа трупа за лицето. От него бликна алена кръв.

-Давай! Какво ме зяпаш? Или ще танцуваш с тая госпожа?

Едвам чух смеха му. Ушите ми бучаха.

Пуснах тялото през преградата и се отдалечих. Не смеех да не гледам, защото на вратата се появи още някой, дошъл за зрелището.

Прасета ядат хора. Хора, с които до онзи ден бях разговарял и бяха спали до мене. Хората, които се надяваха, че скоро ще излязат, че ще стане чудо.

Доволното грухтене изпълваше кочината. Чуваше се мляскане, ръфане. Клокочещата кръв обагряше муцуните им, от които се подаваха жълти криви зъби.

Не помня как се прибрах в спалното помещение. Легнах си и заспах. Присъни ми се зурла, която ядеше Яна жива. От утробата ѝ излезе бебе, което ревеше, а прасето го подхвърляше. Някъде се чу сирена.

Караха нови при нас. Други убиваха. Трети умираха от болести и инфекции. Никой не излизаше.

Един ден ни строиха и започнаха да изреждат имена. Бяхме станали страшно много. някои спяха по земята. Това, че застрелваха набързо някой или пребиваха до смърт по трима-четирима на ден не стигаше, за да се освободят места.

-Тодор Мутишев!-чух

Излязох напред като си мислех, че тази вечер ще ме убият. Натовариха ни в камион и ни подкараха на някъде. не помня какво  си мислех в топя момент. Не си мислех нищо. Исках да се свършва по-бързо. Караха ни няколко километра и накрая спряха. Видях, че сме до ограда с бодлива тел до сами входа на лагера. Дадоха ни знак да слизаме. Вече се свечеряваше. Избутаха ни в едно тясно задимено помещение в една постройка и ни бутнаха в ръцете по един вързоп. Познах, че това бяха нещата, с които бях дошъл. Разгърнах вързопа и мернах паспорта си най-отгоре.

Не можех да повярвам на очите си. Сълзи рукнаха по лицето ми щом ме пуснаха навън. Куцах и едва вървях. Ризата ми беше съдрана и бях бос. Наметнах се с една дреха от вързопа, а останалото го мушнах под мишка и тръгнах по пътя.

Слънцето бе залязло и улулица и кукувица огласяха настъпващата вечер. Това беше звукът на свободата.

Стигнах до едно шосе и покрай мен мина камион. Вдигнах ръка и се качих вътре.

-От лагерниците ли си? Не качвам престъпници и камионът отмина. Продължих да вървя и докато стигнах града след около час. Имах малко пари и щях да се кача на влака. Влак имаше сутринта. Легнах на една пейка на гарата и заслушах щурците. Скоро заспах. Тази нощ спах толкова дълбоко, колкото не бях спал през целия си живот.

Сутринта се събудих с изгрева и скоро се качих на влака. Хората вътре ме гледаха странно и ме отбягваха. Може би си мислеха, че съм избягал. Едно дете прошушна нещо на майка си и ме посочи с пръст.

Следобед бях в родния си град и крачех по шосето. Куцах бавно и бях гладен. На гарата хапнах малко. не можех да ям от вълнение. На пътя видях фигура, която стоеше пред моята къща. Към мен вървеше сина ми.

Наближих до него и се опитах да се затичам. Щом стигнах до него, паднах в ръцете му. Бях станал толкова лек, че той успя да ме повдигне и да ме понесе към двора. Помня го този път и винаги ще го помня. Там се зарадвах на сина си повече, отколкото когато се роди.

От този път след още няколко месеца дойдоха да ме вземат пак. Да си лагерник е присъда за цял живот.

(Повечето от героите в разказа са действителни лица. Събитията са вдъхновени от разкази на дядо ми, лежал два пъти в трудововъзпитателния лагер в Белене и баща ми, както и на разкази на други оцелели жертви от лагерите.)

На Жюстин Томс

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s