Сърце

sad_black_dog_by_lenna3Намерих Лили една есенна сутрин, когато тръгвах за работа. Подгизналите листа капеха от дърветата и шумата бе образувала хлъзгави жълтеникаво-кафяви пътеки по тротоарите. Слънцето се подаваше през мъглата, а влажният въздух бе изпълнен с хлад.

Чух близо до контейнера скимтене. Без да се колебая надникнах вътре и я видях. Черно кутре с малко петно на гърба. Беше момиченце. Наведох се и я извадих. Върнах се вкъщи макар и да закъснявах, загърнала я в палтото си. Минах през магазина и ѝ купих храна. Оставих я да лежи на едно одеяло след като я нахраних и тръгнах за работа. Преди да изляза забелязах, че бялото петънце на гърба и имаше формата на сърце.  За мен това беше Лили и знаех, че ще я задържа при мен.

Целия ден мислех само за нея. Побързах да се прибера вкъщи, за да не е сама. Щом влязох в нас, освен няколко локвички и купчинки по целия под, открих и няколко накъсани парчета хартия и един изяден чехъл. За толкова малко кученце (може би бе на около месец) бе успяла да направи солидно количество поразии. Изкъпах я и ѝ се радвах докато се тръскаше и пуфтеше.

През нощта я взех да спи при мен. Гушнах я. Беше топла и миришеше на бебе или по-точно на стара плюшена играчка. Миришеше на спокойствие.

Лили порасна изключително бързо. Унищожи крака на масата, дивана, няколко чифта обувки, кабела за интернета, надра стените, обели вратата, прокопа дупка в матрака, скри няколко чорапа бог знае къде и се изпика на прага съседите. Заедно с това обаче си научи името, научи ,,Ела“, ,,Седни“ , ,,Дай лапа“ и ,,Не“. Научи се да ми носи пръчка и топка. А аз се научих да мога да обичам без да очаквам нищо в замяна.
Вече не плачеше като я оставям сама. Ближеше ръцете ми когато се прибера и ми подаваше коремчето си. Не знаех колко голяма ще стане като порасне, защото си нямаше порода. Но успя да ме изненада. За една година стана около двайсет и седем килограма. Беше едро и здраво куче, но очите ѝ продължаваха да бъдат като на малко сърне. Винаги влажни и леко тъжни.

През лятото се запознах с Александър. Той беше забавен, интелигентен и грижовен. Нанесох се у тях, но той не харесваше Лили. Не обичаше животни. Твърдеше, че ги харесва, но не ги желае в къщата си. Нямах на кого да дам Лили. Александър настояваше да я дадем в приют. Все някой щял да я осинови. Накрая един ден докато бях на работа, той я беше закарал. Плаках много, но не му позволих да забележи. Според него беше глупаво да си толкова привързан към някакво си куче. Дори не бе породисто. Същия ден разбрах, че съм бременна.

Скоро се преместихме в ново жилище. Трябваше ни повече място за детето, а Александър започна по-добре платена работа. Бях изключително щастлива и вече не се сещах толкова често за Лили. Сигурно се бяха намерили хора, които щяха да могат да се грижат за нея. Тя бе прекрасно куче и със сигурност лесно е намерила стопани.

Беше горещ летен ден, когато усетих силни болки. Бях сама и си взех такси до болницата. Александър дойде веднага. Няколко часа по-късно вече имахме Алекс. Кръстих го на баща му. В този ден се почувствах най-щастлива.

Всичко продължаваше да е все така прекрасно докато не се мина година и половина, а Алекс не продумваше и думичка. Сякаш не ни забелязваше, а погледът му се рееше в негов си свят. Четирима лекари бяха единодушни. Диагнозата беше аутизъм. Най-вероятно никога нямаше да проговори. Никога нямаше да ни допусне в неговия свят. Нямаше да учи в нормално училище. Нямаше да си играе с другите деца. Никога нямаше да бъде като другите и да порасне като другите. Светът ми се срина. Започнах да чета само за тази диагноза. Да търся начини. Да се отчайвам. С Александър започнахме да се караме. Аз пропуших. Криех се от него и палех цигара, плачех.

Една Коледа, когато Алекс беше вече на три, Александър не се прибра. Отиде да купи елха и не се върна. След две седмици, в които се побърках и почти не бях способна да се грижа за Алекс, телефонът звънна. Беше непознат номер:
-Ева, не ме търси повече. Ще ти плащам издръжка за детето. Трябва да ме разбереш.- и затвори.

Опитах се да набера същия телефон пак, но даваше заето. Не го видях повече.

Върнах се в стария си малък апартамент, тъй като не можех да плащам сама по-високия наем. Започнах да работя от вкъщи. Намерих психолог за Алекс. Отслабнах с единайсет килограма. Майка ми ми помагаше. Животът ми влезе в коловоз, от който за моменти само грижата за сина ми успяваше да ме изкара.

Алекс сякаш не живееше в нашия свят. Можеше с часове да си драска на лист хартия или да сглобява и разглобява нещо. Само това му беше интересно. Липсваше ми много това да присъствам в живота и емоциите му. За него сякаш не съществувах. Чувствах се празна и незначителна. Бях абсолютно сама.

Една вечер се прибирах след като бях напазарувала. Валеше дъжд, а аз носех три тежки торби и бързах, за да отида да прибера Алекс. Оставих покупките набързо до вратата. Преоблякох мокрите си  дрехи и тръгнах отново да излизам. Вървях умислена и забързана, тогава се сетих за Лили. Спомних си миловидния добродушен дълбок поглед на едно същество, което ме обичаше и разчиташе на мен безрезервно. Аз я оставих. Заради Александър. Човекът, който ме заряза заедно със всички трудности, през които трябваше да преминем заедно. Очите ми се напълниха със сълзи.

Алекс ме чакаше заедно с учителката пред детската градина. Мълчаливо ми подаде ръка без да ме погледне и тръгнахме. Точно малко по-надолу от двора на детската градина, под едно дърво мярнах нещо познато. Видях едно бяло сърце. Едни кафяви очи, които ме гледаха втренчено. Цялата в кал, мокра и отслабнала, пред мен стоеше Лили.

-Лили? Ела тук, момиче!- викнах ѝ.

Тя веднага побягна към мен. Не ме беше забравила. И най важното- беше ми простила. Разплаках се. Пуснах ръката на Алекс. Тя ме ближеше по лицето. Легна на земята и ми подаде корема си. Скачаше като обезумяла.. Очите ѝ сякаш се напълниха със сълзи.

Тръгнахме си. Тя едвам вървеше. Беше много слаба и немощна. Взех я на ръце, както я взех първият път, когато я намерих. Щом влязохме тя легна на земята и не можеше да помръдне. Видях, че лапите ѝ са разранени. Беше вървяла страшно дълго, само можех да си представям откъде беше дошла и само можех да гадая как ме бе открила. Изкъпах я и я нахраних. Заведох я при ветеринаря. Състоянието ѝ бе критично. Сложиха я на системи. Трябваше да остане няколко дни в клиниката. Ходих да я виждам всеки ден като взимах и Алекс с мен. Той сякаш за първи път проявяваше интерес към нещо извън него. Видях, че се усмихва.

Лили вече беше добре. От месеци живееше с нас. На Алекс определено му харесваше. Правеха всичко заедно. Тя спеше до него, а той я гушкаше. Ядяха заедно. Когато той си рисуваше, тя седеше до него, сложила глава в скута му и не спираше да го гледа право в очите.

Един ден докато излизах от кухнята и минах покрай стаята на Алекс, го чух как отчетливо, но бавно, промълви:

-Лили.
Синът ми проговори. Чудех се дали е истина, но той го повтори още два пъти. Той наистина говореше. Беше станало чудо. Не можеше да е истина, опитвахме с терапия вече 3 години, но той не каза и думичка.

Отидох и го прегърнах.

-Какво каза, миличък? Ще повториш ли пак?

За първи път през живота си той ме погледа и пак каза:

-Лили.

След няколко дни, когато го взимах от детската градина. Учителката ме повика.

-Трябва да поговорим. Мисля, че Алекс трябва да се премести в паралелка за деца с нормално развитие.

-Как така?
-Погледнете, днес нарисува това.

Рисунката представляваше малко момченце, до което стоеше безформена фигура на четири крака. На гърба на фигурата ясно се виждаше формата на сърце.

Лили бе излекувала моя Алекс. Никога не трябваше да я изоставям. Това куче имаше сърце.

На Петя Мешкова

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s