Таралежът

14115406.jpgНощта се спускаше бавно над нивите, а лек топъл повей галеше тревите и натежалите житни класове. Беше юли, малко преди жътва. Парещият червеникав диск на залязващото слънце бе оцветил небето на запад в розово. От асфалта се усещаше как излиза топлина, навсякъде мирише на окосена трева, а щурците и цикадите пееха своите песни от храсталаците.

Карах със свалени стъкла на прозорците и вечерният бриз галеше лицето ми. В спокойствието на идващата нощ исках да остана завинаги. Не можех да си представя, че ще дойде време, когато тези ниви ще са сковани от студ и покрити със сняг, а небето няма да е така лазурно и ведро.

Сега имах цялото време на света. Сякаш управлявах времето, владеех пространството. Спрях колата в една отбивка и слязох от нея. Седнах на предния капак и запалих цигара. Заслушах се в щурците и си дръпнах дълбока първа глътка дим. Шосето бе пусто, пътят се губеше зад хоризонта, а накъдето и да погледнеш се виждаше морето от узрели жита. Не бързах за никъде. Нямах много пари в себе си, отскоро нямах вече и работа. Имах само останалия до половина написан роман, който не знаех как да продължа, имах също и една новина, след която всичко бе различно.

Вчера бе обикновен ден. Събудих се рано, изпих кафето си и изпуших две цигари, докато преглеждам новините и профилите си в социалните мрежи. Бързах за работа. В офиса ме очакваше един куп с бумаги, които трябваше да прегледам, да пусна имейли, да проведа разговор с шефа, при мисълта за което ми се повдигаше. Далеч не си представях живота така, когато бях в университета. Далеч не исках да правя това след като завърших факултета по литература. Мислех, че ще стана учител в малко провинциално училище, а когато съм свободен, ще пиша на верандата с чаша вино, докато съпругата ми приготвя вечеря, а децата си играят в градината.

Когато бях студент, родителите ми загинаха в катастрофа, аз трябваше да продам къщата, за да си довърша образованието и докато работех на две места, записах втори бакалавър по икономика, за да мога да си намеря по-високоплатена работа в големия град, където живеех на квартира, а и исках да осигуря добър живот на Стела, която се превърна в целия свят за мен, но която така и не можа да разбере идеализма ми. Превъзмогнах го заради нея. Зарязах писането. Започнах работа като счетоводител, а по-късно и като се издигнах до позиция, която ми позволяваше да си купя приличен апартамент в хубав квартал. Един ден обаче Стела просто си тръгна. Без да ми обясни причините, ми каза само, че не се чувствала като в началото. Било ѝ писнало от вятърничавите ми идеи и от тъпото ми въображение, което не загърбих дори и след като зарязах оная глупост с писането. Нямах възможността дори да и кажа какво мисля, а исках да крещя. Сега нямах нищо друго освен работата, бързането  и големия празен апартамент. Започнах отново да пуша, вечер и пиех доста. Единственото, което ме крепеше, беше, че се върнах към писането, Само то ме измъкваше от бездната и когато пишех не усещах как минава времето и как нощите се превръщат в утро.

-Добър ден- чух женски глас в слушалката рано сутринта вчера- резултатите ви са готови. Трябва да ги обсъдим, ако можете елате за малко днес до кабинета. Вие сте ХИВ-позитивен.

Целият ми живот се превъртя в главата ми. Сещах се за честите настинки на жена ми, също и за начина по който стана някак различна след онази екскурзия в Индонезия. Не смеех да я обвинявам, но бях сигурен в себе си, Бях ѝ верен през цялото време, нямаше как да съм се заразил от другаде.

Опитах се да се свържа с нея. Номерът ѝ беше сменен.

Същия ден просто не отидох на работа. Пуснах телефона си в тоалетната и натиснах ръчката. Струята го завлече с шумолене в канала. Отидох в банката и изтеглих всичките си пари. Качих се в колата и тръгнах на изток. Не знаех къде отивам. Исках само да се махна. Очите ми се пълнеха със сълзи и замъгляваха пътя пред мен. Спрях след 3 часа каране край пътя и ето ме тук, съзерцавайки хоризонта, спрял на шосето сред житата.

В храстите се чу шумолене. Обърнах се и видях малък кафеникав таралеж, който излезе на асфалта, душейки с малката си черна муцунка въздуха около него. Той решително тръгна да пресича като забързваше с крачка малко по малко. В този момент видях фарове. Приближаваше камион. Без да мисля много се спуснах наведен напред. Успях да ритна животинката в дерето. Тя се сви мигновено на кълбо и се претъркули в тревата. Камионът мина покрай мен, надувайки клаксон и криввайки, за да ме заобиколи. След това наби спирачки, а от него излезе около петдесет годишен леко пълничък мъж с мустаци.

-Да не си си загубил акъла!? Какво си мислиш, че правиш тук, насред пътя?

-На шосето имаше таралеж. За малко да го сгазиш.

-Ти побъркан ли си? Таралеж имало… Щеше да се вкараш в гроба, а мен- в пандиза заради едното нищо. Ама че загубеняк! Вие от града май напълно сте се смахнали. Да пазим животните, да спасим коалите… Що за идиотщина!? Майната ти!

Мъжът се качи в камиона и потегли с още псувни на уста. Аз останах все така в средата на пътя. Погледнах в храстите таралежът вече отдавна го нямаше. Върнах се при колата и отново запалих цигара.  Чувах цикадите. Слушах ги и си мислех: ,,Колко ли време имам? Може би трябва  побързам да довърша книгата, ако искам да доживея, за да я видя издадена.

Качих се колата и продължих на изток. Карах може би още 7 часа и рано сутринта пристигнах на едно място, на което си представях, че ще идваме с жена ми и бъдещите ми деца, за да си почиваме и да ловим риба. Беше малка колиба до едно езеро, която даваха под наем, но много малко хора знаеха за нея. Когато бях малък идвах тук с баща ми и братовчедите ми.

Не знам колко време съм писал. Пишех, заспивах, будех се, пушех, продължавах с писането и пак заспивах.

Продадох апартамента си. Наех си малка квартира в провинцията и започнах работа като учител, с част от парите живях известно време, а по-голямата част дарих на местния юношески литературен клуб и на един център в града, който се занимаваше с болните от СПИН тийнейджъри.

Мина се една година. Отивах до града, за да купя малко строителни материали, исках да се пребоядисам тясното жилище и да подменя някои дъски на покрива, защото течеше. Мобилният ми звънна, но видях патрулираща полицейска кола наблизо и нямаше как да вдигна. Той продължи настойчиво да звъни. Ядосах се, но сметнах, че може да е някой родител, който иска да поговори с мен за екскурзията следващата седмица.

-Да!-вдигнах най накрая

-Господин Тий?

-Да, аз съм.

-Търсим ви от година. Миналата година по това време идвахте при нас за едни изследвания. Търсихме ви, за да ви кажем, че сме объркали резултатите ви. Вие сте здрав.

Пуснах телефона на седалката до мен и замръзнах. Гледах така в нищото може би десет минути.

На път към центъра се отбих в малка книжарница. Пред нея седеше седеше дрипава жена с белези по лицето. Тя подсмърчаше, а книжарят я дърпаше за ръката, в която държеше книга.

-Госпожо, трябва да я платите. Да, разбира се, че познавате автора, пък аз съм Елизабет Тейлър! Ще я вземете, когато можете да я платите.

Приближих се достатъчно, за да видя, че книгата, за която ставаше дума беше моята.

-Моля ви, оставете я намира. Книгата е подарък от мен. Госпожо, ще ви напиша автограф, нека влезем вътре.

Жената се обърна с насълзени очи. Избърса се с ръкав и ме погледна. Познавах тези очи, които ме гледаха с благодарност. Бях ги гледал стотици пъти.

-Стела?

-Моля те, просто ми напиши автографа. Това ще едно от последните неща, с които се сдобивам в този живот. Напиши нещо само за мен.

Погледнах я и ѝ се усмихнах.

-Цялата книга е за теб.

Отгърнах корицат и ѝ посочих първите редове: ,,Таралежът“ от Т. Тий. (на жена ми).

На Веселина Пенкова

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s