Любов

woman_in_back_ally_by_lover_o_life.jpg

Черната земя, оголена, поемаше проливния дъжд, като едва смогваше да попие всяка капка. По пътеките между алеите се стичаха мътни вади. Мраморните паметници на гробовете само се белееха на фона на сиво-черния пейзаж от пръст и голи клони. Беше средата на октомври. Съботен следобед, в който погребваха просто още някого. Камбаната клепаше монотонно, а ехото ѝ заглъхваше в далечината.

Мария вървеше най-отзад. Завила главата си с мокра черна забрадка, тя пристъпваше бавно след шествието, забила поглед пред краката си. За нея този ден не бе като всички останали. За нея си бе отишъл целия свят. Още помнеше нощта, когато си тръгнаха за вкъщи. Колко бяха щастливи само. Не подозираха, че тогава се виждат за последен път и за последен път си говореха. Ако го знаеха, може би нямаше да си говорят за това какво ще вечерят. Може би щяха да си поговорят за звездите, може би щяха да си кажат, че се обичат. Това вече нямаше значение. Имаше значение само празният гроб, който щеше да прибере Димитър във вечната си прегръдка.

Спуснаха набързо ковчега в ямата. Всеки пусна по шепа пръст и цвете. Набързо затрупаха със земя дъсчаната кутия и започнaха да се разотиват. Никой не произнесе реч. Всички само мълчаха и отбягваха погледите си. Беше студено.

Mария остана още двайсет минути след като се разотидоха другите. Коленичила пред паметника тя гледаше издяланото в него име. Това беше. Свърши се.

Десет години по-късно. На този ден, същия. На тази дата Мария вече не си спомняше. До преди една година всеки път на тази дата плачеше, ходеше на гроба и носеше цветя. Не разговаряше с никого по цял ден и стоеше будна по цяла нощ. Спомняше си въпросната предишна вечер, в която бяха много щастливи. Спомняше си как колата поднесе и навлязоха в насрещното. Спомняше си удара и как пред очите ѝ стана червено. Чуваше Димитър да я вика. Спомняше си сирените и суматохата. Как го откарваха на носилка. Тогава го зърна за последно. После не пожела да го види пак. Не искаше да го помни така. Тя не знаеше, но когато го откарваха той беше още в съзнание и ѝ каза:

– Ще ти припомня.
Дори и да го бе чула, тя нямаше да разбере какво има предвид. Но може би щеше да запомни тези думи. Щеше да ги запомни поне до миналата година. Тази година вече бе твърде заета. Заета бе да е щастлива. След две седмици беше сватбата ѝ с Тихомир. Покрай евуфорията съвсем бе забравила за тази дата. Но ѝ бе простено. Все пак бе минало толкова много време. Тя имаше право на своето щастие. Имаше право да намери някой, който да я кара да се усмихва отново.

Три дни по-късно тя наистина си спомни. Стана ѝ криво и се надяваше другите да не са забелязали, че е забравила. До сватбата оставаше още малко време.

Мария и Тихомир се венчаха. Церемонията беше скромна, в тесен кръг. Беше все пак доста изтънчена и с вкус. Точно така, както Мария умееше да прави всичко, с което се захванеше. За медения си месец заминаха за Перу. Разбира се, беше идея на Мария. Купиха си къща в покрайнините на София, отново идея на Мария. Тихомир, изпълнен с обожание, изпълняваше всяка нейна прищявка, за което тя му се отблагодаряваше като се грижеше за него, изпълнена с доверие и топлина. Сякаш всичко бе толкова хармонично. Така хармонично минаха 10 години.

Мария отдавна вече не бе на 29. Тихомир наближаваше 50. И сякаш нещо липсваше. Колкото и да се опитваха да се оправдават пред себе си и пред околните, че всичко им е наред. Нищо не им беше наред. Вечер след вечер си обръщаха гръб, когато си лягаха и си мълчаха неловко. Не помогнаха прегледите, опитите за ин витро и прочие.

-Мисля, че трябва да си признаем, че сме безсилни.- Каза една вечер Тихомир като прекъсна изпълнената с мълчание вечеря.

Мария сухо преглътна. След което отпи малко бяло вино.

-Нека отидем още утре.- каза тя, а той само това и чакаше. Веднага се оживи и топло ѝ се усмихна. Хвана я за ръката и я целуна по челото.

На следващия ден те отидоха рано сутринта при социалните. Въпреки, че ги увещаваха, те бяха категорични, че не искат да си осиновят бебе. Бебетата имаха по-големи шансове да бъдат поискани, друг бе въпросът с по-големите деца. Те бяха твърдо решени да дадат шанс именно на едно такова дете. Така срещнаха Галя.

Тя ги плени с големите си кафяви и сякаш леко мътни очи, с чипото си носле и светлата си коса. Беше жизнено дете, което в същото време сякаш носеше усещането за някаква мечтателна тъга. Мария веднага забеляза това и вече знаеше, че Галя е тяхното дете.

Мина се почти месец, през който Тихомир и Мария посещаваха Галя в дома всеки ден. Носеха ѝ играчки, книги. Мария често ѝ четеше. Обещаха ѝ, че ще ѝ вземат кученце.

Един ден директорката на дома влезе в стаята, докато те си играеха с малката. Помоли ги да излязат.

-Трябва да ви кажа нещо важно, което може да ви разколебае. Съжалявам, че не бях искрена с вас още от самото начало, но искам да се поправя. Знам колко се привързахте към детето, но сега наистина ще трябва да си помислите добре. И за нея, и за нас е по-добре тя да бъде осиновена, така че не ви го казвам, за да ви разубеждавам. По-скоро затова не посмях да ви го кажа до този момент.

-Е?- нетърпеливо продума Тихомир.

-Галя не е много здраво дете. Има големи шансове да живее нормален живот, но и доста големи да има проблеми в бъдеще. Тя е родена с бъбречна недостатъчност. Има само един бъбрек, който е получила при трансплантация още докато е била в родилното. Наистина е извадила късмет, че се е намерил донор. Обяснили на майка ѝ, че тя ще има нормален живот, но тя била твърдо решена да я остави. Била го решила още преди да знае, че изобщо Галя има някакъв проблем. Просто не я искала и с право. Била станала майка едва на седемнайсет години. Казала само, че иска да кръстят детето Галя и това е.

Очите на Мария бяха пълни със сълзи. Тихомир я държеше за ръката.

-Искаме да я вземем. Няма да се откажем от Галя.- промълви Мария.

Още следващата седмица оформиха документите и заведоха Галя в новата ѝ стая. След няколко дни щяха да отидат и за кученцето. Галя му бе измислила име. Щеше да се казва Бъкс.

Мария седеше в градината и бродираше докато Галя си играеше в пясъчника. Изведнъж Галя стана и се приближи.

-Мария…-Мария се стъписа. Не бе свикнала Галя да я нарича така. Още от самото начало ѝ казваше ,,мамо“.- Искам да ти дам нещо.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади смачкана бележка, която беше сгъната на четири.

-Само това имам от истинската ми майка, само това ми е оставила и всъщност то дори не е от нея, а от човекът, благодарение на който съм спасена. Той бил още в съзнание, когато го докарали в болницата и дал съгласието си да стане дарител. Написал набързо тази бележка и помолил да я оставят за бебето, независимо какъв е животът му от тук нататък.

Мария изтръпна. Студена пот изби по челото ѝ и я полазиха тръпки, защото лентата започна скоростно да се превърта в главата ѝ. Когато директорката на дома им разказа за историята на Галя, тя им разказа всичко толкова подробно, но Мария бе прекалено стъписана, за да може да си направи сама извода. Сега обаче всичко ѝ бе ясно като бял ден.

Галя бе родена в същата болница през октомври точно преди десет години. Господи… наистина ли толкова време Димитър го нямаше? Десет години. Тя си спомни как лекарят излезе и ѝ каза, че са направили всичко по силите си, но Димитър е постъпил изключително благородно като се е съгласил да стане донор и че така е спасил новородено момиченце. Мария тогава не обърна внимание на думите му, защото бе сподавена в ридания. Майката на Галя пък не я потърси, за да благодари. Вече я бе оставила. Единственото стопроцентово живо доказателство за това в момента бе самата Галя и най-вероятно това го доказваше бележката в ръката ѝ.

Мария взе с треперещи пръсти бележката и я разгърна. Вътре с почерка на Димитър бе написано: ,,Аз ще дойда, когато вече си ме забравила, Любов.“

Така той наричаше Мария. Наричаше я Любов…

На Димитрина Първанова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s