Песен за Червената планета

24C се завърт19642253_2140847222910717_8168945893512649989_nя. Тя беше най-опитната от всички. В момента, в който хуманоидът посочи правилно таблицата, всички единодушно замлъкнаха. Само той беше достоен, за да се демонстрира как влиза в ролята на човешки индивид. Сигурно впоследствие щеше да има и друго, но засега това беше достатъчно. Джесика или името, с което нарекоха 24C сякаш беше недостатъчно, за да изрази това, което тя трябваше да бъде. В устата ѝ нямаше слюнка, в порите на кожата ѝ не се събираше пот, но сякаш тя искаше да чувства, искаше да мисли, искаше да усети така, както всички останали.

Мисията, която предстоеше на 24C  уж не бе нещо кой знае какво. Хуманоиди бяха излитали и кацали на Марс десетки пъти, но имаше нещо друго, нещо по-специално предстоеше да се случи. Във всеки случай това беше игра, която се разиграваше милион пъти, но макар и само хипотетично. Трябваше е да изиграем тази игра тук и само тук, а именно на Марс, защото когато останалите кораби достигнат до целта си, би било нищожно да мислим за преекспониране или пътуване във времето, без да сме имали нагледен пример за това.

24C  не пристигна на Марс сама. Червените кратери гостоприемно ни канеха в оранжево-червеникавата си бездна, без да обещават каквото и да било. Тук, в това пространство нямаше как да заобиколим времето. Аз исках да избягам но, C24 се обърна и ме попита:

– Сега накъде?

Хуманоидът бе разгадал какво се случва и сега риторично питаше за насоки. Нямаше как да го подведа. Посочих му надясно и усетих как по гърба ми пролазват тръпки. Изпратих му местонахождение, но той май не прие насоките добре по gps-a. Исках да му задам по-добри координати, но това така и не можа да се случи.

Той излезе от кратера, в който беше попаднал и се заоглежда из пространството наблизо. В тишината насред червеникавото пространство той съзря нещо съществено, нещо, което щеше да промени начина, по който C 24  възприемаше всичко наоколо. Видя прашинки  от отминала епоха напластени в големи варовикови камъни, единственото, което свидетелстваше за нещо отминало, не за бъдещето.

На средата на нищото видях едно малко кафене. C24 тръгна право към него. Не ми остана нищо друго, освен да я последвам. Виждах как Слънцето караше въздуха да трепти в обедната мараня, а лазурното небе разкриваше чистата си синева над нас. Нямаше дървета, а само бедна сивкава повяхнала растителност. Само широка магистрала с жълти маркировъчни линии пресичаше пътя ни.

Отдавна на Марс имаше хора. Някои дойдоха тук доброволно след като на Земята замърсяването и жегата отдавна вече не предлагаха здравословни условия за живот. Други бяха тук временно, като за това им изплащаха прилични годишни суми. Хуманоидите, които идваха тук бяха образували малки общества сред хората и всеки от тях беше с съсобствена мисия. Точно като Джесика. А нейната беше пътуване във времето. А аз трябваше да следя дали всичко с нея е под контрол. Все още нямаше как да имаме пълно доверие на хуманоидите. Винаги съществуваше реална опасност от бъгове или някакви грешки в системата.

Кафенето, към което се беше отправила Джесика със сигурност не беше случайно. Пресякохме пустата магистрала и влязохме един след друг в него. Миришеше на прясно изпечени кроасани. Посрещна ни млада жена без мимики на лицето, Личеше си, че и тя е хуманоид. Джесика я поздрави вяло, размениха си бегли погледи и седнахме на бара.

-Дойдох за брийфа. С моят спътник ще попътуваме малко във времето,- каза Джесика- Когато времевата ос се пречупи, ще бъдем вече в миналото и ще бъдем сами. Трябват ни и малко провизии, защото както може би се досещаш тук ще бъде доста по-пусто от сега. Също така ще ни е нужна кислородна маска за моя спътник. Както сигурно също ти е известно атмосферата ще бъде или тосет е била доста по-разредена от сега.

Хуманоидът на бара влезе в задната стая и започна да рови в някакви шкафове. Погледнах Джесика. Студеното ѝ изкуствено изражение малко ме плашеше. Порцелановата красива и гладка кожа без пори отразяваше светлината и изглеждаше изключително твърда.

След няколко минути хуманоидът излезе и ми подаде малък сак и хладилна чанта. Кислородната маска, заедно с бутилката беше в стегнат вързоп с шнур отгоре. Брийфът очевидно беше в сив метален куфар с катинар, който се заключваше с код. Взехме предоставените ни предмети и отидохме в дъното на празното крайпътно кафене.

Отворих брийфа с код, който знаех предварително наизуст. 418231544. Чу се леко щракване, след което куфарчето се отвори. Озари ни бяла светлина, струяща от малка стъкленица, от която излизаше маркуч. Течността в стъкленицата, която излъчваше светлината започна да бълбука лека по лека, като след малко завря напълно. През прозрачния маркуч започна да циркулира пара, чието налягане завъртя малка бобина с механизъм подобен на часовник. Зъбчати златни колела се задвижваха едно-друго, а стрелката започна да се движи, цъкайки, по циферблат от слонова кост, разграфен с чертички. На син дисплей, който светна внезапно, се показа брояч, отмерващ 10 секунди в низходящ ред. Всичко потъна в гъста мъгла. Усещаше се как пространството се размива и сякаш всичко ще се разпадане всеки момент. Когато на дисплея се изписа 0, до него започна да свети голям червен бутон и да се чува звуков сигнал. Наоколо въздухът трептеше все по-силно и по-силно. Натиснах бутона и в това време усетих как студената гладка ръка на Джесика преплете пръсти с моите. За миг всичко на около се завъртя със страшна скорост. Замаях се и затворих очи, усещах как попадам в огромна центрофуга от въздух и гъст дим. След като отвори очи видях, че сме в жълта пясъчна марсианска падина, Не можех да си поема въздух и припаднах.

Събудих се по-късно, усещайки как дробовете ми се пълнят с кислород, който вдишвах от бутилката чрез поставената на лицето ми маска. Джесика седеше на един камък и ме гледаше втренчено. Изправих се бавно и не попитах какво се е случило, защото много добре знаех. Сега ни очакваше много работа.

Маранята трептеше над цялата марсианска повърхност. Наоколо бе осеяно с червеникав камънак и на където и да ти стигаше погледа имаше само това. Червена пустиня. Небето беше безоблачно и спокойно. Не се усещаше вятър. Нямаше никакви растения. Беше тихо и плашещо. Смъртоносният сгъстен въздух не предлагаше нищо. Ние нямахме място тук. Само няколко години обаче деляха това спокойно време от момента, когато щеше да изригне Големият вулкан, който напълно да създаде атмосфера. Щяха да започнат да падат дъждове, да се появят първите растения, след това малки червейчета. Тогава щяхме да се появим и ние. Колонии от стотици хора щяха да щурмуват Червената планета, за да я превърнат в свое обиталище след като бяхме съсипали собствената си прекрасна синя планета и я бяхме зарязали на киселинните дъждове и смога. Хиляди щяха да дойдат тук с проблемите и страстите си, със своите глупави решения, с ревящите си деца, с боклуците си, с будките и кафенетата, с ресторантите за бързо хранене и търговските си центрове. Не, Червената планета сега спеше без да знае какво я очаква.

Искаше ми се това никога да не се бе случвало. Искаше ми се да остана тук, за да попреча на първия човек да стъпи на Марс. Да саботирам всичко, разбирате ли, за да променя бъдещето, което всъщност отдавна вече се бе случило. Обърках се, Ето това е да пътуваш във времето. Може да се загубиш в потока от хаотични мисли и никога повече да не се намериш. Добре, че Джесика беше с мен. Добрата безизразна Джесика, която продължаваше да ме гледа втренчено. Какво разбираше тя… глупав хуманоид, който беше проектиран да бъде перфектен.

Тръгнахме из пустошта без да обелим и дума. Не знаех какво трябваше да си говоря с нея. Извървяхме може би километър докато тя най-накрая не продума:

-Тук ми харесва.- каза вяло тя.

– Та ти никога не си била на друго място освен на Марс и в космическата станция. На Земята някога беше красиво. Само ако я беше виждала тогава. Толкова зелено, толкова пълно с кислород, с животни.

-Какво е животни?

-Програмирана си само за сегашната ни мисия, нали? Да помниш кода, да дойдем до тук, да направим снимки, да видим как ще реагира датчика на времето, което ще се загуби във вакуума при пътуването във времето и след това да те деактивират? Няма да ме разбереш, затова по-добре си мълчи. Нямам намерения да ти обяснявам каквото и да било. Нямам и желание. Истината е, че нищо не е същото. Всичко отива към една огромна черна бездна и никой не може да го спре. Не, няма да умрем всички. По-страшно е, ще се преструваме, че живеем.

Бяха се минали поне два часа откакто вървяхме през пустинята. И двамата мълчахме. Аз смених кислородната си бутилка с друга. Джесика ме проследи с поглед без да мига. Седнахме, за да си починем. Тя извади малък апарат с размерите на кибрит и направи няколко снимки наоколо, пусна на макро фокус и засне отблизо камъните и червената песъчлива пръст. Аз ровех с пръст в земята. Изправих глава и я погледнах. Погледът ми срещна сините ѝ кристални очи. Джесика бе направена красиво. Защо, по дяволите , беше нужно на хуманоид, който стъпва на Марс, когато там няма живот да бъде секси?

Преди да съм помислил каквото и да било друго тя свали маската ми и долепи устни до моите. Тази кратна бездиханна целувка ме накара да изтръпна от главата до петите.

-Чаках този момент цял ден.-каза тя

-Но как?-продумах с недоумение.-Кой те научи на това?? Дяволски добре се справяш и дума няма. Но как, за Бога? Защо? Отговори ми! Някой шега ли си прави с мен там във станцията? Ха-ха, много смешно, няма що… Забийте разведения самотен нещастник на края на галактиката със секси машина и гледайте цирк. Имаш някаква камера зад ухото, нали?

-Всъщност, ако ме забелязваше малко повече, макар и да съм единствено аз тук, щеше да разбереш, че деактивирах датчика още преди половин час, както и таймера, както и щеше да знаеш, че унищожих източника на мрежата отдавна като го пуснах в една пропаст. Те отдавна нямат връзка с нас. Също така и брийфа, не мисли дори за него. Няма да се върнем. Тук сме само аз и ти.

-Какво???

-Не можех да приема, че ще се върнем и ще ме изключат, а ти никога повече няма да ме погледнеш. От момента, в който те видях, знаех, че те обичам.

-Технически се познаваме от 48 часа и технически ти нямаш мозък. Технически не знаеш какво означава това, което бръщолевиш. И технически сигурно си се бъгнала.

-На твое място не бих се вълнувала толкова, така консумираш повече кислород, а както знаеш тук няма друга бутилка, а и вече отбелязах, че не можем да се върнем.

-Глупаво нещо! Какво ще правим сега??

-Аз ще остана тук във вечността, а ти ще споделиш твоя отрязък от вечността с мен, защото аз съм първият хуманоид, който успя да чувства. Това е велико, дори и да трябва да жертва твоя живот и дори и да си остане тук в миналото.

Гледах в краката си и не знаех как да реагирам. Знаех само, че кислородът ми щеше да свърши, тогава с мен и с мисията ни беше свършено. Беше отнело десетилетия да конструират брийфа, бяха опитвали да му направят дубликат, но не успяха. Тоест скоро никой друг нямаше да може да пътува във времето. От нас зависеше всичко. И сега тя го провали само, защото се бъгна на тема чувства. Беше абсурдно. Всичко беше абсурдно. Спомних си развода ми и как Тина ме напусна, за да отиде да живее в онзи мексикански залив с учителя ѝ по творческо писане, как не бях виждал децата си от година, а космосът и мисиите бяха всичко за мен. Бях влюбен в хуманоидите и космоса и ето какво стана, когато те на свой ред ми отвърнаха със същото.

Поех си последна глътка въздух. Усещах как се задушавам, а ушите му бучат. Легнах и загледах небето. Настъпваше хладна марсианска нощ, но без вятър. Студеният лишен от дъх въздух се стелеше над и около нас. Джесика ме гледаше право в очите, Тя протегна ръка, а на мен не ми остана друго освен да ѝ подам своята. Усмихнах се и затворих очи за малко. Някъде в небето една загинала преди стотици години звезда с отрони от небето. Червената планета се готвеше да спи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s