Чочо, Велко, НЛО, липсвате ни! В памет на българското шоу

нлоПомня времето, когато обичах да гледам телевизия. Беше отдавна, аз бях още дете, а демокрацията беше в зората си. Намирахме се в началото на една велика епоха, продължаваща и до днес, така наречения преход.

Нямаше го още Биг Брадър и никакви други риалити предавания. Чалгата тепърва беше пеленаче, а мутренските години бяха турили ръка над капиталистическото ни общество. В тази реалност се зароди нещо велико, едно то най-големите ни постижения що се отнася до родния ефир биха казала, а именно българското шоу. Една нова дума, която по-често бе заменяна с простичката такава ,,предаване“, носеше с гордост всички анотации на своя смисъл.

Помня петък вечер. Дългоочакван момент. Беше време за ,,Клуб НЛО“. Тогава ако го изпуснеш, нямаше как да имаш възможност да го гледаш качено в нета. А и винаги беше шоу един път, неповторимо, уникално. Сега понякога си го пускам с носталгия. Пускам си великите песни от там, които преповтарят с точност кризите и недостатъците и на днешното време. Само дето вече сякаш никой не гледа с критика на тези неща. Примирили сме се. Осмивали сме ги, бунтували сме се, но после някак си сме свикнали.

Великите персонажи от ,,Клуб НЛО“: жената с куфарите, редник Каракочев, професора и доктора- клошари, както и песните ,,Вик за живот“, ,,Народът спи“ оставиха ярка следа в историята на българския национален ефир, който в момента прелива от помия, която ни залива от екраните всеки час.

Отдавна не гледам телевизия. Ако нещо конкретно ме интересува,  си го намирам в мрежата, за да го изгледам. Не ме интересува ни най-малко животът на Гала и мъжа ѝ, които си говорят пред екрана сякаш са си в къщи, а зрителят се чувства някак си излишен. Искам си Чочо и Велко, искам си ,,Клуб НЛО“, ,,Улицата“ и ,,Куку“. Някой от най-великите ни актьори и български шоумени за жалост вече дори не са сред живите. Отидоха си заедно с една голяма епоха, Златен век на българското шоу. Тези от тях, които ни останаха, се подвизават само в театъра и то със сигурност за не много пари.

,,Трябва да се скъса нещо, нещо да се промени“ пееха НЛО в една велика своя песен. Е, ние чакаме това нещо да се скъса вече години наред, четвърт век. Но освен да ни се скъсат нервите и търпението, нищо друго не се случва. Телевизията ни умира, дори и имайки предвид факта, че никога няма да изчезне, тя умира отвътре. Гнила е. Така умира и душевността на българския зрител. Той не гледа телевизия, тя вече му е фон и чака само да чуе как някой се излага, за да ѝ обърне внимание.

Телевизията никога не е била нагърбена със задачата да възпитава, но преди поне малко, макар и неволно поучаваше и казваше истини. Сега, когато Мегз говори ни трябват субтитри. Какво стана, къде сбъркахме? Защо загина българското шоу? Защо загина българинът? Преди умеехме да се надсмиваме над своите пороци, сега сме ги обикнали дотолкова, че сме ги издигнали на пиадестал и само ги пудрим с чалга и пошлост.

Няма вече стойностни новогодишни програми. Телевизорът не ни сплотява притихнали пред екрана на масата, цялото семейство, чакащи любимото предаване. Всеки е забол нос в телефона си и скролва нюзфийда си във Фейсбук като зомбиран.

Не си спомням кога за последно видях нещо свястно по телевизията. Кога за последно нещо успя да грабне вниманието ми и да го привлече? Ще се случи ли това отново? Нима няма нови будни, млади хора, които могат да се борят срещу простотията, пропила ежедневието ни, управлението, на страната, българщината, надсмивайки ѝ се? Няма ли талантливи български актьори, млади сценаристи, които да излязат от рамките на влоговете в YouTube и да спасят родния ефир?

Помните ли онова невинно студентско предаване, което преобърна представите на зрителите за свобода на словото? Помните ли ,,Куку“? Предаване с нисък бюджет, но високи цели. Къде са сега тези студенти, когато онези вече се пенсионират, когато са забравили първоначалната си кауза? Няма ги. Младите хора са уморени, преди да се опитали. Изтерзани са преди някой наистина да е успял да прекърши духа им. Отказали са се. Няма го онзи младежки идеализъм, който сякаш е готов да покори света.

Сега гледам видеа със скечове на Велко Кънев, Мария Сапунджиева, Чочо Попйорданов и се чудя един ден дали с тях ще мога да впечатля децата си. Ще разберат ли защо тези клипове толкова ме трогват? Ще успеят ли да усетят духа на бунтара, на смеещия се човек, на homo ludens, който умее да се преоблича, преобразява точно като реалността- многолика и жестока. Къде е онзи маниер на тънка шега, простираща десницата си над всяка грешка на едно гнило парламентарно управление? Къде е бунтът? Къде е пламъкът на душите ни? Къде е желанието ни, ,,викът ни за живот“? С безумно минало сме и без мечти. Това е истината.

Спомнете си за тях и нека помълчим малко, защото за това, за което няма какво да се каже, е най добре да се мълчи. А гледайки ги, няма какво да кажем друго. Те говорят сами за себе си и ни оставят без думи, без сили, метафори и без епитети. Показват ни какви бяхме, а никой не смее и да спомене това какви станахме. Защото е страшно, грозно е и жалко.

Светла памет на Чочо и Велко! Светла памет на българския ефир и българското шоу!

Как да напишем успешна статия за онлайн издание?

Writer at workПишете непременно неща, които сте убедени, че ще подразнят много хора! Ама много! Изпитано и доказано! Пишеш си ти някакви си разказчета, хората ги харесват, но никой няма да те съсипе от хвалебствия. Напишеш ли нещо хейтърско обаче и ако може да е по-крайно, е тогава ще се разцепят да коментират, да споделят, да се обиждат. Въпреки че крайните мнения невинаги са обективни, то все пак от тях се засягат точно тези, които се вписват в крайните определения. Ако наречеш умен човек глупак, той едва ли би обърнал внимание, но глупакът непременно ще жертва всички налични му глупави аргументи, за да те убеждава как глупавият си ти.

Та надраскайте нещо набързо, пуснете потока на мисълта и си поватряйте как трябва като го чете някой да се засегне на 100 процента.

Ако сте млад автор особено, заложете първо на това, че трябва да ви намразят, но да запомнят името ви. Когато започна=ат да ви разпознават, независимо кой ви издава или публикува, тогава може да си позволите и по-сериозни писания. Тогава можете да бъдете себе си с пълна сила.

Явно в този занаят, както и в повечето е нужно малко да се жертваш, за да си успешен. Може и да изгубиш няколко приятели, които са били по-докачливи и са се обидили от прочетеното, но пък тогава егати приятелите. Може да си позволите тази жертва.

Всеки ще мрънка как мнението ви не отразява всички гледни точни. Ами да, отразява най-вече вашата малко по-крайна такава, но правилата са такива. Това що отразява всички гледни точки е някакъв висш пилотаж във философските текстове, който дори и Платон  не е постигнал. Ограничил се е до собствената си такава, идиотът.

Вместо да се карате с комшията, напишете нещо за неправилната експлоатация на междублоковите пространства, комшията ще я прочете и ще се засегне, пък и някой от нета ще разбере за вас.

Ами аз така направих. Уви, искаше ми се хората да ме разпознават от едни малко по-други текстове, но има време да разберат и за тях. Само още малко ще трябва да подразня троловете с още по-тролски изказвания, написани в подходяща форма и току виж ми обърнали внимание. Защото у нас никой не обръща особено внимание на тези, които печелят олимпиади по математика или ако холивудски режисьори са проявили интерес към романите им, обръщат внимание първо на Мис Тигрова и Сузанита (моето уважение и към двете, ама най-дълбоко, защото все пак ги подкрепям за смелостта).

Бори се за казуи, ама в един друг свят, не в тоя. Имай си идеалите и мечтите, но за да стигнеш до тях, трябва да понесеш и малко помия. Нещо като първоначалната кофти работа (Да, като оная в кол центъра, нали си спомняте?)

Всъщност хората обичат да четат качествени неща, но много повече обичат да си чешат душевните обриви с нещо дразнещо. Дразни те като Биг Брадър, ама не можеш да спреш да му обръщаш внимание. Така е и със статиите и с всичко. Поне у нас.

Искаш ли да си забелязван наравно с добрите ти дела, гледай да направиш малко лошо впечатление и да подразниш малко.

Първата ми статия беше емоционална такава и доста крайна, но пък проработи. Видяха я, коментирАха, шернАха я и те така (както казват в наше село). Което ме доведе до следващата стъпка, а именно свикнете като млад автор, който иска да бъде отразен, да оплюват личността ви. Всичко, което се отнася за това, че не сте от София, пола ви, цвета на косата, социалния ви статус, да ви лепват определения като ,,кифла“, ,,мамино синче“, ,,мързеливец“ трябва да бъде стоически изтърпяно, дори и да не сте съгласни. Спомнете си, че вашата цел беше като начало и другите да не са съгласни с вас.

Ако не ви публикуват нещо, значи е било прекалено мекушаво и прекалено миличко. А в момента поставям пред предизвикателство милите ми редактори, а именно с това дали ще публикуват настоящия ми текст. Ако го видите на бял свят, значи са издържали.

Дерзайте и не забравяйте, ако не ви харесват, сте напът скоро да станете доста харесван.

Когато всичките ти приятели се ,,бракуват“. Какво не ми е наред?

17oubv57a2wizjpgГодините минаха. Отдавна вече не сме деца. Не сме вече и гимназисти. Завършихме и висшето си образование. Време е да погледнем реално на живота и да направим равносметка на изминалото време и план на бъдещето. Накъде отиваме? Къде се намираме в момента?

От 20 до 30 години е периодът, в който всички очакват от нас да се ориентираме в живота, отдавна да сме започнали сами да се издържаме, да мислим за сметки, заеми, кариера, семейство.

Как се чувства един човек на прага на 26, който няма нито сигурна работа и не знае следващия месец дали ще има доход, който няма сериозна връзка и не мисли за семейство? Ами как, как? Разбира се, че супер!

Ще каже някой тогава защо се обясняваш? Ами, защото си искам приятелите! Заедно имахме мечти, планове, цели. В университета си представяхме как като завършим ще започнем заедно да градим кариера и ще се опитваме да споделяме общи ресурси, с които да изградим добър живот за всички ни. Мислехме за това как ще пътуваме, ще откриваме нови хоризонти.

Сега останах сама. Приятелките ми чакат деца и си седят вкъщи. Уморени са. Не им се излиза. Смятат, че мечтите са нереалистични, а чудото на живота се състои в това да създадеш семейство и да изградиш дом. Къде сбърках? Защо не мисля за тези неща? Ами какво ще стане ако изтърва момента? Ако един ден се окажа сама на 40, обградена от животни, които съм събрала от улицата. После се поглеждам в огледалото, не виждам никакви бръчки, а в очите ми още има пламък. Не е изгубена всякаква надежда, казвам си. После нахлузвам кецовете и отивам да разходя кучето в дъжда преди да съм седнала да попиша малко.

Всеки ден сменям заниманията си и си поставям нови цели. Това ще ме държи жива докато не река и аз да се предам във войната с живота и да абдикирам пред възможността да създам семейство. Дотогава- каквото такова. Аплодисменти за всички, които все още празнуват петък вечер, макар и да наближават 30! Пия за всички необвързани и свободни души! Приветствам младежкото безразсъдство, дори когато го срещам у пораснали младежи! И ний сме дали нещо на света! И такива като нас са му нужни. Иначе чий глупости ще четете в делничната вечер докато чакате вечерята да се притопли?

Ще почакам още малко докато си позволя да порасна. Може би съм чела ,,Пипи Дългото чорапче“ твърде много пъти. И все още като мантра си повтарям ,,Не искам да порЕсна“. Няма пък! Ще си купя нови дрехи, ще боядисам косата си в лилаво и ще си направя нова татуировка, пък после ще му мислим. Бракът може да почака, да мисля за ипотеки може да почака, но мечтите никога не чакат, те искат да започнеш да ги сбъдваш, иначе умират.

 

Някой би казал, че може да имаш и кариера и деца. Да, ама не! Има и такива хора, но те не са хора, а машини. Няма как да дундуркаш дете и да си пилотираш презокеански самолет. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но на бременните кариеристки не се гледа с добро око. Само задържат потока от нови млади неангажирани кадри и се пречкат. Тъжно е, но наистина е така. Също така едно дете безкрайно много променя възприятието ти за света. Преди да си помислил за каквото и да било друго, мислиш за детето си. Дори любовта към половинката ти се променя, вече нито ти, нито той сте си най обичаните на света. Детето е.

Бракът е равносилен на напълняване, седене на дивана и следене на промоции. Още един факт, който със сигурност ще ви подразни, драги читатели. А истината винаги ви дразни, но пък нещо много ви гложди да я четете.

Къде са слабите ми мечтателни приятелки? Къде са веселите ми приятели? Вкъщи. Чакат заплата и мислят за това какво ще купят от Домашни потреби. Разговорите с тях се превръщат в разговори за времето. Всеки вдига рамене и казва: ,,Може да се видим тия дни“. Като всеки е наясно, че това няма да се случи. Така се разминаваме с приятелите си в живота, губим ги. Така се получава. Когато не гледате към един и същи хоризонт, посоката ви се сменя и всеки тръгва по своята.

Всички, които още не знаете какво да правите с живота си, не тъжете, ще срещнете съмишленици, с които може да побъбрите на едно малко за това как се покоряват вселени. Аз се събрах с такива хора, животът ще се погрижи за това да го направите и вие.

Живеем в странен патриархат, в който е трудно да си жена, която е сама. Нещо казват не ви е наред. Не, наред ми е. Просто обичам живота си.

7 важни урока, които ще научите в училище без да са написани в учебниците

success-on-school-board-and-glowing-light-bulb-GNG6E5Училището е мястото, където добиваме ценни знания, с които обогатяваме общата си култура, но и съзнанието си. Освен да се научим да четем и смятаме, както и кои са басейните на лигнитни въглища в България, научаваме и някои доста несправедливи ,,урока“, свързани с ученето и реализацията ни. Понякога така полезното училище изкривява съзнанието ни и ни моделира по такъв начин, че цял живот ни трябва за да превъзмогнем тези травматични уроци, които сме научили по трудния начин.

Не е важно дали го разбираш. 

Може и нищичко да не разбираш от това, което ти преподават. Научи го наизуст и няма да имаш никакви проблеми, макар и че само след дни ще си го забравил. Образователната система лансира добрата памет и пренебрегва възможностите за осмисляне на информацията.

Важно е да умееш да лъжеш добре.

Ако си достатъчно умел в правенето на пищови, достатъчно ловък и с добър слух, за да чуеш когато ти подсказват, то ти несъмнено ще успееш. Ще изкараш хубави оценки, които пък после ще ти осигурят прием в добър университет и ако си така нагъл по-нататък, то най-вероятно ще имаш и доста хубав живот.

Подмазвай се.

Никой не обича подмазвачите. Освен някои учители, някои шефове и някои хора, от които зависиш по принцип. Ако портиш останалите и изтъкваш себе си като демонстрираш обожанието си към тези перснони, то несъмнено ще се котираш по-високо.

Подражавай на популярните глупаци.

Те са готини, имат всичко, което ти нямаш- стил, хубави дрехи, често по-добри оценки от твоите, защото са усвоили преди теб горните три урока, родителите им често са богати, а на тях не им пука от даскалите. Не ти остава нищо друго освен това да се присламчиш в групата на някой от тях и да безрезервно да го обожаваш, независимо какви унижения ти коства.

Не чети нищо, което не е написано в учебниците.

Четенето на странична литература е само за идиотите, които си нямат друга работа, пък и често нямат хубави оценки, защото си губят времето в четене на тъпи книги, вместо да си зубрят уроците за Османското присъствие. Не бъди като тях. Не си губи времето, което можеш да прекарваш във Фейсбук след като си си назубрил уроците.

Външният ти вид е най-важното нещо.

Изключително важно е да не си дебел и ако може да не носиш очила. За стила вече говорихме. Ако не искаш да ти се подиграват, то нямаш никакво право да бъдеш грозен, нисък и дебел. Никой не харесва дебелаците, те непременно са смотани. А това за добротата е оправадание само на грозните хора.

Животът не е справедлив.

В училище често пъти искаш да се разбунтуваш срещу системата. Но в момента, в който се опиташ да допринесеш малко за нейната справедливост, тя ти удря такъв шамар, че отнасяш или ниска оценка, или забележка, или пък пердах. Тогава разбираш, че всъщност най-добре е кротко да си мълчиш. Така е и в живота.

Следващият път, когато посрещате детето си от училище, поинтересувайте се докъде е стигнало то в усвояването на тези уроци преди да се поинтересувате какви оценки има. Понякога училището спомага за това да добием комплекси, които ще допринасат за това да се чувстваме малоценни и нищожни цял живот. Не забравяйте да поощрявате детето си и невинаги да го обвинявате за неговите неуспехи, защото някои от тях може да изискват дори и похвала.

Честит рожден ден, Вояджър 1!

golden-recordНАСА ще отбележи честиресет години откакто космическият апарат Вояджър 1 е изстрелян от Кейп Канаверал, Флорида на 5 септември 1977 г. чрез ракетата Титан-Кентавър. Целта на  мисията му е да изучи външната Слънчева система.

За да отпразнува четири десетилетия в космоса, агенцията организира специална програма, посветена на Вояджър 1 и 2. Събитието ще бъде предавано онлайн чрез телевизия NASA и може да бъде гледано на живо по-долу от 12.30 часа местно време.

За да отбележим годишнината от излитането на спътника, ви представяме 6 любопитни факти за Вояджър 1.

Къде е Voyager 1 сега?

За даътувал почти на 13 милиарда мили(20 921 472 000.000 134 км) и е в междузвездното пространство – или „междузвездната среда“ т.е.  между слънчевите системи. Космическият кораб сега изпраща данни за условията в тази област, показвайки например, че космическите лъчи са четири пъти по-разпространени там, отколкото в района близо до Земята.

Колко бързо пътува?

Voyager 1 се движи със скорост от малко над 38 000 мили в час (61 155км). Той достига тази скорост, като изпълнява няколко гравитационни асистенции – техника, при която сондата използва планетарната инерция, за да увеличи скоростта си.

Какво е открито?

Комбинирани, Вояджър 1 и 2 са посетили всички основни планети във външната Слънчева система – Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Вояджър 1 е първият космически кораб, който открива, че има активни вулкани на други спътници и планети. Тя открила светкавици на Юпитер. Това беше първият път, когато светкавици  биват видяни някъде извън Земята. Вояджър бе и първият, който откри атмосфера на спътника на Сатурн- Титан. От откритието стана ясно, че атмосферата му е богата на азот.

Какво има на борда си  Вояджър 1?

Космическият кораб е оборудван с 10 инструмента за събиране на научни данни. Шест от инструментите на борда на Вояджър 1 понастоящем се използват за подпомагане на Междузвездната мисия. В момента научните екипи извършват разследвания на магнитни полета, космически лъчи, частици с ниска енергия и плазмени вълни.

Какво е Златният запис?

И двата апарата Вояджър носят т. нар. Златен запис, бордово послание, което има готовност да  посрещне всякакви форми на живот, които биха могли да бъдат съществуват в открития космос. Съобщението е записано върху позлатен меден диск, който съдържа звуци и изображения, избрани, за да покажат какъв е животът на Земята. Съдържанието на съобщението беше подбрано от комитет, ръководен от Карл Сейган от Университета Корнел.
Докога  ще се захранва с енергия?

Космическите кораби  Вояджър се захранват от радиоизотопни термоелектрически генератори (RTGs). Те създават енергия чрез преобразуване на топлината, освободена от разпадането на радиоактивен материал. Вояджър 1 ще спре да предава данни към Земята през 2025г.

Накъде ще се насочи след това?

Въпрекиизгасването на батериите, Вояджър 1 ще продължикосмическото си пътуване. Следващата му основна среща ще бъде със звездата AC +79 3888, която се намира на разстояние  40 000 години. Тя ще се появи на 1,6 светлинни години от звездата, която пинадлежу към съзвездието Камелопардалис.

Източник: newsweek.com

Таралежът

14115406.jpgНощта се спускаше бавно над нивите, а лек топъл повей галеше тревите и натежалите житни класове. Беше юли, малко преди жътва. Парещият червеникав диск на залязващото слънце бе оцветил небето на запад в розово. От асфалта се усещаше как излиза топлина, навсякъде мирише на окосена трева, а щурците и цикадите пееха своите песни от храсталаците.

Карах със свалени стъкла на прозорците и вечерният бриз галеше лицето ми. В спокойствието на идващата нощ исках да остана завинаги. Не можех да си представя, че ще дойде време, когато тези ниви ще са сковани от студ и покрити със сняг, а небето няма да е така лазурно и ведро.

Сега имах цялото време на света. Сякаш управлявах времето, владеех пространството. Спрях колата в една отбивка и слязох от нея. Седнах на предния капак и запалих цигара. Заслушах се в щурците и си дръпнах дълбока първа глътка дим. Шосето бе пусто, пътят се губеше зад хоризонта, а накъдето и да погледнеш се виждаше морето от узрели жита. Не бързах за никъде. Нямах много пари в себе си, отскоро нямах вече и работа. Имах само останалия до половина написан роман, който не знаех как да продължа, имах също и една новина, след която всичко бе различно.

Вчера бе обикновен ден. Събудих се рано, изпих кафето си и изпуших две цигари, докато преглеждам новините и профилите си в социалните мрежи. Бързах за работа. В офиса ме очакваше един куп с бумаги, които трябваше да прегледам, да пусна имейли, да проведа разговор с шефа, при мисълта за което ми се повдигаше. Далеч не си представях живота така, когато бях в университета. Далеч не исках да правя това след като завърших факултета по литература. Мислех, че ще стана учител в малко провинциално училище, а когато съм свободен, ще пиша на верандата с чаша вино, докато съпругата ми приготвя вечеря, а децата си играят в градината.

Когато бях студент, родителите ми загинаха в катастрофа, аз трябваше да продам къщата, за да си довърша образованието и докато работех на две места, записах втори бакалавър по икономика, за да мога да си намеря по-високоплатена работа в големия град, където живеех на квартира, а и исках да осигуря добър живот на Стела, която се превърна в целия свят за мен, но която така и не можа да разбере идеализма ми. Превъзмогнах го заради нея. Зарязах писането. Започнах работа като счетоводител, а по-късно и като се издигнах до позиция, която ми позволяваше да си купя приличен апартамент в хубав квартал. Един ден обаче Стела просто си тръгна. Без да ми обясни причините, ми каза само, че не се чувствала като в началото. Било ѝ писнало от вятърничавите ми идеи и от тъпото ми въображение, което не загърбих дори и след като зарязах оная глупост с писането. Нямах възможността дори да и кажа какво мисля, а исках да крещя. Сега нямах нищо друго освен работата, бързането  и големия празен апартамент. Започнах отново да пуша, вечер и пиех доста. Единственото, което ме крепеше, беше, че се върнах към писането, Само то ме измъкваше от бездната и когато пишех не усещах как минава времето и как нощите се превръщат в утро.

-Добър ден- чух женски глас в слушалката рано сутринта вчера- резултатите ви са готови. Трябва да ги обсъдим, ако можете елате за малко днес до кабинета. Вие сте ХИВ-позитивен.

Целият ми живот се превъртя в главата ми. Сещах се за честите настинки на жена ми, също и за начина по който стана някак различна след онази екскурзия в Индонезия. Не смеех да я обвинявам, но бях сигурен в себе си, Бях ѝ верен през цялото време, нямаше как да съм се заразил от другаде.

Опитах се да се свържа с нея. Номерът ѝ беше сменен.

Същия ден просто не отидох на работа. Пуснах телефона си в тоалетната и натиснах ръчката. Струята го завлече с шумолене в канала. Отидох в банката и изтеглих всичките си пари. Качих се в колата и тръгнах на изток. Не знаех къде отивам. Исках само да се махна. Очите ми се пълнеха със сълзи и замъгляваха пътя пред мен. Спрях след 3 часа каране край пътя и ето ме тук, съзерцавайки хоризонта, спрял на шосето сред житата.

В храстите се чу шумолене. Обърнах се и видях малък кафеникав таралеж, който излезе на асфалта, душейки с малката си черна муцунка въздуха около него. Той решително тръгна да пресича като забързваше с крачка малко по малко. В този момент видях фарове. Приближаваше камион. Без да мисля много се спуснах наведен напред. Успях да ритна животинката в дерето. Тя се сви мигновено на кълбо и се претъркули в тревата. Камионът мина покрай мен, надувайки клаксон и криввайки, за да ме заобиколи. След това наби спирачки, а от него излезе около петдесет годишен леко пълничък мъж с мустаци.

-Да не си си загубил акъла!? Какво си мислиш, че правиш тук, насред пътя?

-На шосето имаше таралеж. За малко да го сгазиш.

-Ти побъркан ли си? Таралеж имало… Щеше да се вкараш в гроба, а мен- в пандиза заради едното нищо. Ама че загубеняк! Вие от града май напълно сте се смахнали. Да пазим животните, да спасим коалите… Що за идиотщина!? Майната ти!

Мъжът се качи в камиона и потегли с още псувни на уста. Аз останах все така в средата на пътя. Погледнах в храстите таралежът вече отдавна го нямаше. Върнах се при колата и отново запалих цигара.  Чувах цикадите. Слушах ги и си мислех: ,,Колко ли време имам? Може би трябва  побързам да довърша книгата, ако искам да доживея, за да я видя издадена.

Качих се колата и продължих на изток. Карах може би още 7 часа и рано сутринта пристигнах на едно място, на което си представях, че ще идваме с жена ми и бъдещите ми деца, за да си почиваме и да ловим риба. Беше малка колиба до едно езеро, която даваха под наем, но много малко хора знаеха за нея. Когато бях малък идвах тук с баща ми и братовчедите ми.

Не знам колко време съм писал. Пишех, заспивах, будех се, пушех, продължавах с писането и пак заспивах.

Продадох апартамента си. Наех си малка квартира в провинцията и започнах работа като учител, с част от парите живях известно време, а по-голямата част дарих на местния юношески литературен клуб и на един център в града, който се занимаваше с болните от СПИН тийнейджъри.

Мина се една година. Отивах до града, за да купя малко строителни материали, исках да се пребоядисам тясното жилище и да подменя някои дъски на покрива, защото течеше. Мобилният ми звънна, но видях патрулираща полицейска кола наблизо и нямаше как да вдигна. Той продължи настойчиво да звъни. Ядосах се, но сметнах, че може да е някой родител, който иска да поговори с мен за екскурзията следващата седмица.

-Да!-вдигнах най накрая

-Господин Тий?

-Да, аз съм.

-Търсим ви от година. Миналата година по това време идвахте при нас за едни изследвания. Търсихме ви, за да ви кажем, че сме объркали резултатите ви. Вие сте здрав.

Пуснах телефона на седалката до мен и замръзнах. Гледах така в нищото може би десет минути.

На път към центъра се отбих в малка книжарница. Пред нея седеше седеше дрипава жена с белези по лицето. Тя подсмърчаше, а книжарят я дърпаше за ръката, в която държеше книга.

-Госпожо, трябва да я платите. Да, разбира се, че познавате автора, пък аз съм Елизабет Тейлър! Ще я вземете, когато можете да я платите.

Приближих се достатъчно, за да видя, че книгата, за която ставаше дума беше моята.

-Моля ви, оставете я намира. Книгата е подарък от мен. Госпожо, ще ви напиша автограф, нека влезем вътре.

Жената се обърна с насълзени очи. Избърса се с ръкав и ме погледна. Познавах тези очи, които ме гледаха с благодарност. Бях ги гледал стотици пъти.

-Стела?

-Моля те, просто ми напиши автографа. Това ще едно от последните неща, с които се сдобивам в този живот. Напиши нещо само за мен.

Погледнах я и ѝ се усмихнах.

-Цялата книга е за теб.

Отгърнах корицат и ѝ посочих първите редове: ,,Таралежът“ от Т. Тий. (на жена ми).

На Веселина Пенкова

 

Кол центровете- съвременните губителници за души или как една от най-популярните професии убива мечтите

Matrix

Сутрин. Вратите на метрото се отварят, за да избълват поредния поток от хора и да погълнат нов. ,,Следваща станция ,,Сердика“, Връзка с линия 2, ,,Надежда- Лозенец“. Сънените погледи на минувачите се срещат за миг, за да споделят негласно неволята на общата си тежка съдба- поредният работен ден.

Милиони души всеки ден се вливат в огромни лъскави бизнес сгради и сядат послушно зад мониторите, знаейки че им предстои да изкарат така осем часа. Монотонното цъкане на мишките и тракането на клавиатурите са съвременния еквивалент на работата в заводите на поточна линия. В големите фабрики вече работят само машини и хора не са нужни, но в меката на съвременните технологии и комуникации- кол центъра, компютрите и телефоните имат нужда от хора. Хора, които да провеждат едни и същи разговори, да пишат едни и същи имейли, да цъкат по цял ден едни и същи бутони. И няма как да издържиш на тази убийствена монотонност, освен ако се изключиш напълно и не започнеш да живееш по инерция. Именно така живеят 90 процента от хората, които работят най-бедната, бих казала, от към въображение работа в света. Никой човек с мечти и въображение не би могъл да върши всеки ден най-монотонната и скучна работа и да бъде щастлив, освен ако не се сбогува с тези свои мечти и потисне всяка частица въображение, която притежава.

От 9 до 6 всеки ден. Най-голямата ти мечта се превръща представата за петък. Най-щастливото ти време е краят на работния ден, но въпреки това ти би работил това цял живот. Защото е платено, удобно, сигурно, офисът е хубав, колегите-млади, шефовете възпитани, имаш всички удобства, бонуси и дори фитнес в сградата. Но не е ли това позлатеният кафез на съвременния роб?

Бедните ни души всеки ден умират малко по малко пред монитора, докато мислим за следващата си заплата. Живеем в свят, в който да загърбиш мечтата си е най – естественото нещо, защото с това си заплащаш за комфорта и сигурността. Вече си работещ и отговорен човек, който става рано и носи бадж. Майната му на бакалавъра ти по философия и магистратурата по българска филология. На кого му пука за това какви книги обичаш да четеш и каква музика слушаш, щом след работа единственото нещо, което ти идва да правиш е да изпиеш една бира и да си пуснеш за фон X Factor.

Качвайки се на служебния транспорт или колите си, ние сме се запътили като послушни пъплещи мравки към нашата модерна каторга, където ще обработваме обяви, вместо да деляме камъни. Винаги можем да си мечтаем, докато го правим, за един друг живот, но това носи само болка и затова е по-добре изобщо да нямаме мечти.

Стремим се към това да се издигнем в йерархията на матрицата, за да караме по-хубава кола и да отидем по време на отпуската на по-модерен курорт, откъдето да качим готини снимки. Трябва да имаме и скъп телефон, скъпи дрехи, но продаваме въображението си, стремежите си.

Ако Данте бе написал сега ,,Божествена комедия“, то Вергилий щеше да попадне в кол център, без да има право да напусне, а в деветия последен кръг на този ад, щяха да го чакат най-недоволните клиенти.

Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли оживява, за ни покаже, че вече живеем в него. Всички антиутопични кошмари и предсказания са се сбъднали и сме безсилни пред величието на Големия брат на Оруел, защото ,,Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила“.

„Масите никога не въстават сами по себе си и никога не въстават, защото са угнетени. Още повече, че те не осъзнават, че са угнетени, докато не им се даде възможност за сравнение.“ , a e трудно да намерим база за сравнение, защото губителницата за души вече е погубила почти всички ни и е изсмукала и последната ни капка въображение.

Едно мое лято мина в кол център и ме накара да се боря със зъби и нокти за мечтите си, освен ако не искам да се сбогувам с душата си. Празните зомбирани погледи на всички малки работници в огромната корпорация ме шокираха и плашеха. Енергията, която влагаха хората в тази маловажна работа ме караха да настръхна.

Виждах стотици млади хора, които загърбили живота, се отдаваха на посредствената, но сигурна печалба на що-годе поносима работа, която не изисква физически усилия и особено много мисъл. И така чак до пенсия, дотогава вече всичко ще ти е се едно.

Ако се опиташ да обясниш на едно дете, че най-вероятно мечтата му да стане космонавт няма да се сбъдне, а ще бъде принудено да седи наказано на един стол по осем часа на ден, за да има пари за храна, то най-вероятно това дете ще страда, ще се противи ще плаче. А защо ние не го правим? Защото няма смисъл. Нищо няма да променим.

Помните, че в матрицата можеш да огънеш лъжица с поглед, стига да успееш да повярваш, че всъщност няма лъжица. И в нашата матрица само ни трябва да повярваме, че всъщност никой няма контрол над нашия живот, за да съумеем да го моделираме по наш вкус.

Не, на мен не ми харесва да съм роб, заточен зад монитора и прокълнат да е със слушалка в ухото цял живот, затова аз реших да напусна кол центъра и да обиколя света като същевременно пиша. Скучната работа ме вдъхнови да се амбицирам да последвам мечтите си и да се боря за тях, вместо да ги изоставям, само защото застрашават временното ми удобство. Това спечелих аз от кол центъра- погледнах заплахата от един пропилян живот право в очите.

Преди всички да се превърнем в ходещи кол центрове, нека поне за малко да помечтаем отново. Нека си помислим за това как болката извън матрицата понякога е полезна, защото ни кара да прогледнем и да съзрем несъвършенствата в нашия уреден, но крайно посредствен живот. Защото може би сега там някъде един потенциален велик писател и откривател  се отказва и решава, че може би е крайно време да си намери ,,свястна работа“, от което светът само ще загуби. Е, аз може и да не съм този писател и с моето напускане нищо да не се промени, на моето място да дойде друг, който да работи дори по-добре, но аз бях до тук.

 

На добър час, малки роби! Понеделник ви очаква, за да ви покаже къде е вашето място.

Кестеново дърво

0ba60a87ec1ad5daf02a24671c4c8920До старата ни къща растеше кестеново дърво с голяма корона, което есента даваше бодливи полдчета, които падаха на земята и се пукваха, при кото лъскавата вътрешност излизаше и търкулваше по пътеката. Обичахме да събираме кестените и да си играем с тях като с топчета. Когато захладнееше пускахме котката вътре и ѝ подхвърляхме някой кестен, който тя пъргаво подвърляше наляво-надясно. Лете сянката на кесетна падаше пред къщата и тогава изнасяхме маса отпред. Сядахме да се храним, да пием чай следобяд около масата и да си говорим. Листата на кестена шумоляха от лекия ветрец, а в шубраците му свиреше скорец.

Наблизо минаваше реката, чието тясно студено корито миеше брега до сами къщата. Реката и основите делеше само една дъсчана ограда. Мине- не мине през деня току се прехвърляхме през тази ограда, за да се потопим в хладните бъзеи и да ловим жабите, които крякаха в ракитака.

Някой ни беше разправял, че много отдавна, преди родителите ми да купят къщата и ние да се родим, тук живеело само на майка и баща красиво момиче, което посадило кестена. Когато била още девойка, тя го поливала и той израснал от крива пръчица в стройна фиданка. Момичето чакало дървото да порасне и знаело, че когато има деца, те ще то ще бъде достатъчно голямо, за да се катерят те по стаблото му. Така и не дочакала да види как ще порасне дървото. Не успяла да види как децата ѝ си играят пред къщата. Баща ѝ бил търговец, но търговията му пропаднала заради неуспешна сделка, той загубил всичко и се пропил. Жена му се поболяла от притеснения и починала. Не можел да се грижи сам за дъщеря си и я продал на възрастен вдовец от селото. Той не я пускал да излиза. Тя полудяла от мъка и се самоубила. Баща ѝ продал къщата и отишъл в дом за възрастни хора. Две поколения живяли в тази къща, преди да я купят моите родители. В селото се говори, че духът на момиченцето идва и сяда в короната на дървото, за да му се порадва и да види бащиния си дом. Майка ми твърдеше, че това са врели-некипели.

Под този кестен мина детсовото ми. Със сестра ми и брат ми пораснахме и се отделихме от вкъщи. Заминах да уча в града, а брат ми се ожени близо до морето. Сестра ми се разболя и почина. За нея ще ви разкажа сега.

Бях на 14 години, брат ми беше на 17, а сестра ми на 12. Играхме си под кестена, когато задуха северен вятър и зафуча в короната на дървото. Изви се вихрушка, която понесе листа и прахоляк в стройна тънка и висока фуния. Небето се смрачи и се появиха облаци. Птиците замлъкнаха, а кокошките в двора на курника започнаха притснено да куткодягат, патиците се скриха с крясъци. Заваляха едри дъждовни капки, чуваше се тътен в далчината. Идеше буря. Майка ни започна да ни вика да се прибираме. С брат ми бързо изтичахме към къщата, но сестра ми остана пода дъжда. Викахме я, но тя не се обърна. Стоеше под дървото и гледаше към небето. Аз се спуснах към нея, но преди да я достигна в небето проблясна мълния. Разцепи въздуха и падна върху сестра ми. След като отблясъка изгасна, сестра ми падна на земята. Майка ми изтича от къщата, брат ми плачеше, аз стоях неподвижно и не можех да помръдна. Баща ми дойде от плевнята тичайки и внесе сестра ми вътре. Тя нямаше тежки изгаряния, но миришеше на обгоряло и беше в безсъзнание. Брат ми отиде да повика лекаря. Когато той дойде, вече почти не валеше. Сложиха на сестра ми студени компреси, а той ѝ даде някакво хапче. Каза, че се е отървала лесно и няма да има никакви последствия за нея. Всички се успокоихме.

На другата сутрин тя спа до късно, а с брат ми гледахме да пазим тишина. Когато тя се събуди обаче, отказа да говори. Тя не проговори никога повече. Не искаше и да излиза. Седеше в стаята си и рисуваше безумни картини. Изгорели дървета с обесени по тях животни. По детски наивни, но все пак потресаващо мрачни. Почти спря и да се храни. Започна да линее, а вечер плачеше в леглото си, като се тресеше и глухо хлипаше. Често рисуваше нашето дърво с тъмен силует в короната, а над него светкавица.

Водиха сестра ми в града на при известен психиатър. Той я преглежда дълго време и заключи, че тя е болна от шизофрения. Назначи ѝ терапия и посъветва нашите да я откарат в клиника. Те отказаха и я отведоха у дома.

Вече нищо не бе същото. В къщата настъпи тягостна тишина и напрежение. Всичко потъна в прах, майка ми рядко чистеше. Постоянно седеше около сестра ми. Тя получаваше пристъпи и викаше, блъскаше и плачеше.

Рисунките ѝ ставаха все по-странни и плашещи. Започна да рисува момиче с руса коса и дълга бяла нощница, чиято слаба фигура седеше до голямо дърво. Брат ми сякаш приемаше всичко на шега и обичаше да ме плаши, че това е момичето от историята, което е живяло в къщата.

Един ден сестра ми изчезна. Намерихме я вечерта в един гардероб на тавана. Беше заспала, а в ръката си държеше кестен. Майка ми я свали долу и я сложи в леглото ѝ. На сутринта бе починала. Следващата година аз заминах да уча, брат ми замина войник, а след това се ожени и напусна дома ни, защото започна свой бизнес и си купи апарманет в крайморски град, където вървеше търговията му. Майка и баща ми затвориха къщата ни на село и се пренесоха в стария апартамент на баба ми. Бяха вече стари да поддържат къщата и двора.

Миналата година реших да продам къщата и се прибрах, за да я почистя. Беше есен, а ватърът свиреше в клоните на кестена. Мразех това дърво повече от всичко, то ми бе отнело щастието от детсвтото. Мрзех и къщата и не исках за нищо на света да оставам да пренощувам там.  Но май щеше да ми се наложи.

Когато се стъмни, седнах пред къщата и запалих цигара. Синкавият дим се разливаше наоколо в приятена мъгла. За момент се почувствах като, когато бях дете и всичко все още беше наред. За момент отново обикнах кестена. Загасих цигарата и се прибрах вътре. Легнах си, но не можех да заспя. Накрая с мъка се унесох. През нощта ми се присъни момиче с дълга бяла нощница, което ме викаше и  внезапно изчезна близо до дървото. Сепнах се изведнъж и се изправих в леглото. Станах и взех фенера от етажерката. Бях в несвяст и се лутах на посоки. Стигнах до плевнята и взех въже, от което направих голяма примка.

Тръгнах през двора в прохладната септемврийска нощ. В кестена имаше един удобен нисък клон. Осъзнах, че за него си мисля от сутринта. Мястото ми беше беше в кестеновото дърво.

На Пламена Гиргинова

Сбръканяци

ufo-saucerНаселение 807 души. Област Монтана. След ръждивата табела на входа на село Сбръканяци дупките ставахa по-големи или тоест асфалтът ставаше по-малко. Дъждът леко ръмеше, а вятърът режеше по мартенски, духайки пушека от комините надолу към стрехите. Отстрани на пътя сгазени конски фъшкии правеха диря до близкото дере, където беше завързано със ръждив синджир дребно дръгливо магаре. То хрупаше с мъка едвам поникналата прясна зелена трева, посипана със скреж и току поглеждаше към криволичещия междуселски път.

С изпокъсана, но чиста работна дреха Благой вървеше бодро по банкета. Той стигна до магарето. Потупа го и му прошепна на глухото магарешко дълго, пълно с кал ухо:

-Утре че ги избират на’ще.-и се усмихна ведро с беззъба уста на магарето.

Беше събота. Ден  преди президентските и местни избори. За пореден път хората от село Сбръканяци се чувстваха така, сякаш от тях и тяхното решение зависи съдбата на целия свят. Благой бе в комисията на БСП. За него днес и утре бяха важни дни. Щеше да следи за реда в изборния ден и да се моли за по-висока активност.

Той се запъти към местното училище, където беше секцията. Трябваше да подготвят всичко за утре, да запечатат урните. После имаха среща с важни хора от листата на партията, които щяха да дойдат чак от София и той щеше да ги посрещне заедно с кмета.

По същото време се случваше и още нещо, което не бе от малко значение за съдбата на селото. Някой пусна слуха, че близката мина, която не работеше от 91-ва насам има вероятност да се крие странен обект с извънпланетарен характер. Щяха още тази сутрин да пристигнат научни сътрудници от БАН, за да изследват територията. По принцип трябваше да бъдат придружени от гражданска защита или от някакви органи на реда, но всички бяха толкова ангажирани с изборния ден, че просто един местен полицай, щеше да ги придружи.

Д-р Цеко Хаджикостов беше мършав и висок човек с тъмна коса, а перчемът му вечно му бъркаше в очите като нахално се вмъкваше под рамките на очилата. Беше завършил астрономия в Софийския университет, а мечтата му бе да работи за НАСА. За своите 32 години той дори беше направил няколко значими научни открития в областта на астрономията, сред които беше откритието на съзвездие Гара Левски, наречено на неговия роден град и изнамирането на формула за изчисление на теглото на прахови частици във вакуум, като това откритие направи едва на 14 години като приспособи чушкопека за 4 чушки на баба си за умален модел на адронен колайдер, при което яде толкова много бой, че виждаше съзвездия дни наред, а изобретението изпадна в забвение, чак до специализацията му в Торното, когато успя да го демонстрира отново пред канадски учени, които му дадоха почетна грамота за постижения в астрономията.

Цеко Хаджикостов обаче имаше една несподелена от българските му колеги страст. Това беше уфологията. Той си мечтаеше още от малък да има възможността да види на живо НЛО и да осъществи близък контакт от третия вид със същества от извънземна раса. Беше изчел цели купища литература по въпроса. Той знаеше всичко до последната подробност по случаят Розуел, а неговата най-голяма мъка беше прекратяването на изследванията в Царичина дупка. Това остави голямо тъмно петно в душата му и го накара да чувства с пълна сила това, че ,,Никога няма да се оправим“.

Та той се качи на колата на брат му, който беше доста по-реализирал се според майка му, защото беше собственик на магазинче за хранителни стоки в Люлин 3, а не като Цеко- ,,да зяпа само в небесата“. Хондата Акорд модел 95-та трябваше да откара Цеко и колежката му- малдата Наталия Ефремова до село Сбръканяци, където щяха да огледат обекта около мината, както и околността с доста допотопна техника, която беше дарения на БАН още от Съветския Съюз.

Наталия беше тайно влюбена в Цеко. Тя всяка нощ гледаше профилната му снимка във Фейсбук, която дори си беше принтирала и качила над единичното легло в квартирата си в Младост 4, в която мъж досега освен хазяина ѝ не беше стъпвал. Цеко знаеше за чувствата на Наталия, но самият той беше толкова стеснителен, че се канеше да я покани на среща още от по-миналата година, но все не намираше сили да го направи.

Младата докторантка беше семпло облечена с дънки и широк пуловер, който обаче не успяваше да прикрие свръх големите ѝ гърди. Тя носеше прилепнала косата си на стегната опашка, а очите ѝ изглеждаха огромни заради диоптричните стъкла на очилата ѝ. Ако не бяха нескопосаните ѝ маниери, това че дланите ѝ непрекъснато се потяха, а тя се изчервяваше лесно, то щеше да мине дори за доста привлекателна.

Цеко подкара колата по магистралата, като Наталия крепеше кафето му в скута си и внимаваше да не се залее и да се изложи пред него за пореден път, както когато се заля с боб чорба в стола на БАН. По радиото звучеше едно парче на Нирвана, а Цеко и наталия си хвърляха плахи влюбени погледи, докато си говореха за транспланетната екзситерация в орбитата на Найбиру.

Една друга кола също се движеше по посока северозапд, като крайната цел отново беше Сбръканяци. Това беше джипът на Ради Руменов, депутат от БСП и на неговата лична охрана. В багажника на джипа имаше един чувал с бюлетини. И сума, с която щяха да купят гласовете на цяло Сбръканяци.

В читалището на селото ги очакваха отдвна, там бяха приготвили софра, а кръчмарската певица Дидицщеше да пее за тях специално по време на запоя в деня за размисъл.

Това обаче съвсем не бяха единствените събитя, и главни участници в нашата история. Наистина по-предната нощ се беше случило нещо феноменално, което покрай изборите и търговията с гласове, кампаниите на кандидатите и прочие, бе подминато от медиите. В старата мина наистина бе кацнало НЛО, което на всичкото отгоре още се помещаваше втре, където инопланетяните си бяха устроили своеборазна лаборатория, където смятаха на местно ниво да направят някои изследвания с хора и животни. Извънземните бяха от планетата Криптон и отдавна се канеха да обърнат по специално внимание на човешката раса и сега случайно под прицела им попадна село Сбръканяци, област Монтана.

Извънземните бяха с бели тънки тела и големи глави. Черните им елипсовидни очи бяха отличителна за съществата от тяхната планета. Те бяха двуполови и владееха телепатия. Бях доста по-напреднали от нас в много отношения, най-вече в това, че отдавна нямаха правителство и депутати. Те живееха в свят без престъпления, държавна администрация и закони. Бяха се отдали изцяло на науката и техниката, в които области всички жители на планетата участваха активно. Говореха само един език, но за секунди усвояваха и земните различни езици. Нямаха и държави и не познаваха войните.

От хората очакваха всичко, те бяха ни наблюдавали отдалече и специално внимание бяха обърнали именно на България, защото ние бяхме една от малкото нации, които според техни наблюдения бе заложила като своя несъзнателна крайна цел именно собственото си унищожение.

Сега, веднъж кацнали в Сбръканяци, не им оставаше нищо друго освен да си набележат мишени, които да изследват.

Близо до селото джипът на Ради Руменов профуча с бясна скорост, когато неговият набит охранител и шофьор не видя ярка светлина на пътя, след което всичко им се губеше. Събудиха се завързани в светла стая, а над тях бяха надвесени няколко огромни бели глави. Извънземните искаха надълго и нашироко да изследват мозъците на обектите.

Цеко и Наталия пък влязоха в селото, където никой не ги очакваше и спряха пред кметството. Излезе Благой и настоящият кмет, който се надяваше да го преизберат (и той бе от листата на БСП).

-Бие ли сте нашите хора?- попита кметът и подаде ръка на Цеко.

-Да, ние сме.-каза нищо неподозиращият Цеко, който си мислеше, че очакват служителите на БАН с такова нетърпение.

-Влизайте, влизайте!- подкани ги кметът заедно с Благой.

В кметството им предоставиха кафета, след което ги насочиха към читалището, където Диди им изпя ,,Тигре, тигре“, а смаяните учени не знаеха какво да кажат. Не че не се радваха на топлото посрещане, но някак им бе неудобно все пак да попитат къде е мината и кога могат да пристъпят към изпълнение на мисията си. Бай Благой смигна на Наталия, а някой я ощипа по задника в суматохата, Всички я мислеха за засуканата секретарка на депутата Ради Руменов.

Някъде извън селото вятърът грабна бюлетините от отворения багажник на изоставения насред нищото джип на Ради Руменов и ги понесе в танцуваща вихрушка.

В мината извънземните с учудване откриха, че няма какво да изследват след като не откриха в главата на депутата от БСП и тази на неговия охранител никакъв мозък.

Разочаровани, те поеха към читалището и с любопитство надникнаха вътре.

Насред купона, в окото на бурята, кмет Янаки буташе банкноти в деколтето на Диди, подложил се на едно коляно. Извънземните се вмъкнаха незабелязано. За тяхна изненада всички бяха толкова пияни, че никой не разбра, че има нещо необичайно в новодошлите. Всички ги сметнаха за жители на Горна Лука, където хората имат пословично големи глави,.

Кмет Янаки викна на единия:
-Я гле, къв си главест, съсипал си на макя си убАвата…- В това време Диди запя ,,Залеза и зората“ на Камелия, а на извънземните сипаха по една голяма.

Услади им се безкрайно много. Спогледаха се и телепатично си казаха, че всъщност това май е най-великото откритие в галактиката, следователно нищо не подозираха за казана за ракия. Той щеше да им се стори по-внушителен и от машината на времето.

Всички пиха до откат. Диди и оркестъра си тръгнаха със солидна сума, а останалите продължиха запоя до заранта, когато четиримата извънземни вече не помнеха, че са извънземни, а бяха убедени, че са жители на Сбръканяци.

Никой не разбра какво се е случило с депутата Ради и неговата охрана. Издирваха ги дълго време след изборите, но всички сметнаха, че става дума за поръчково убийство и се отказаха да ровят. Не успяха дори да си пробутат бюлетините.

Цеко и Наталия се събудиха със страшен махмурлук и осъзнаха, че са изконсумирали любовта си на пристата в стаята за гости на на кмета. Гузно се измъкнаха на пръсти и подпалиха към София като по пътя мислеха какво да излъжат професорите от катедрата по астрономия и астрофизика за пропадналата мисия.

Но така или иначе без търговията и въпреки отишлия зян гуляй, БСП спечели изборите в Сбръканяци, спечели ги и в цяла България. Без много усилия. Защото май навсякъде имаше само сбръканяци.

Героите в тази история са измислени. Всяка прилика със случайни лица и събития е напълно умишлена.

На Петя Любенова

Любов

woman_in_back_ally_by_lover_o_life.jpg

Черната земя, оголена, поемаше проливния дъжд, като едва смогваше да попие всяка капка. По пътеките между алеите се стичаха мътни вади. Мраморните паметници на гробовете само се белееха на фона на сиво-черния пейзаж от пръст и голи клони. Беше средата на октомври. Съботен следобед, в който погребваха просто още някого. Камбаната клепаше монотонно, а ехото ѝ заглъхваше в далечината.

Мария вървеше най-отзад. Завила главата си с мокра черна забрадка, тя пристъпваше бавно след шествието, забила поглед пред краката си. За нея този ден не бе като всички останали. За нея си бе отишъл целия свят. Още помнеше нощта, когато си тръгнаха за вкъщи. Колко бяха щастливи само. Не подозираха, че тогава се виждат за последен път и за последен път си говореха. Ако го знаеха, може би нямаше да си говорят за това какво ще вечерят. Може би щяха да си поговорят за звездите, може би щяха да си кажат, че се обичат. Това вече нямаше значение. Имаше значение само празният гроб, който щеше да прибере Димитър във вечната си прегръдка.

Спуснаха набързо ковчега в ямата. Всеки пусна по шепа пръст и цвете. Набързо затрупаха със земя дъсчаната кутия и започнaха да се разотиват. Никой не произнесе реч. Всички само мълчаха и отбягваха погледите си. Беше студено.

Mария остана още двайсет минути след като се разотидоха другите. Коленичила пред паметника тя гледаше издяланото в него име. Това беше. Свърши се.

Десет години по-късно. На този ден, същия. На тази дата Мария вече не си спомняше. До преди една година всеки път на тази дата плачеше, ходеше на гроба и носеше цветя. Не разговаряше с никого по цял ден и стоеше будна по цяла нощ. Спомняше си въпросната предишна вечер, в която бяха много щастливи. Спомняше си как колата поднесе и навлязоха в насрещното. Спомняше си удара и как пред очите ѝ стана червено. Чуваше Димитър да я вика. Спомняше си сирените и суматохата. Как го откарваха на носилка. Тогава го зърна за последно. После не пожела да го види пак. Не искаше да го помни така. Тя не знаеше, но когато го откарваха той беше още в съзнание и ѝ каза:

– Ще ти припомня.
Дори и да го бе чула, тя нямаше да разбере какво има предвид. Но може би щеше да запомни тези думи. Щеше да ги запомни поне до миналата година. Тази година вече бе твърде заета. Заета бе да е щастлива. След две седмици беше сватбата ѝ с Тихомир. Покрай евуфорията съвсем бе забравила за тази дата. Но ѝ бе простено. Все пак бе минало толкова много време. Тя имаше право на своето щастие. Имаше право да намери някой, който да я кара да се усмихва отново.

Три дни по-късно тя наистина си спомни. Стана ѝ криво и се надяваше другите да не са забелязали, че е забравила. До сватбата оставаше още малко време.

Мария и Тихомир се венчаха. Церемонията беше скромна, в тесен кръг. Беше все пак доста изтънчена и с вкус. Точно така, както Мария умееше да прави всичко, с което се захванеше. За медения си месец заминаха за Перу. Разбира се, беше идея на Мария. Купиха си къща в покрайнините на София, отново идея на Мария. Тихомир, изпълнен с обожание, изпълняваше всяка нейна прищявка, за което тя му се отблагодаряваше като се грижеше за него, изпълнена с доверие и топлина. Сякаш всичко бе толкова хармонично. Така хармонично минаха 10 години.

Мария отдавна вече не бе на 29. Тихомир наближаваше 50. И сякаш нещо липсваше. Колкото и да се опитваха да се оправдават пред себе си и пред околните, че всичко им е наред. Нищо не им беше наред. Вечер след вечер си обръщаха гръб, когато си лягаха и си мълчаха неловко. Не помогнаха прегледите, опитите за ин витро и прочие.

-Мисля, че трябва да си признаем, че сме безсилни.- Каза една вечер Тихомир като прекъсна изпълнената с мълчание вечеря.

Мария сухо преглътна. След което отпи малко бяло вино.

-Нека отидем още утре.- каза тя, а той само това и чакаше. Веднага се оживи и топло ѝ се усмихна. Хвана я за ръката и я целуна по челото.

На следващия ден те отидоха рано сутринта при социалните. Въпреки, че ги увещаваха, те бяха категорични, че не искат да си осиновят бебе. Бебетата имаха по-големи шансове да бъдат поискани, друг бе въпросът с по-големите деца. Те бяха твърдо решени да дадат шанс именно на едно такова дете. Така срещнаха Галя.

Тя ги плени с големите си кафяви и сякаш леко мътни очи, с чипото си носле и светлата си коса. Беше жизнено дете, което в същото време сякаш носеше усещането за някаква мечтателна тъга. Мария веднага забеляза това и вече знаеше, че Галя е тяхното дете.

Мина се почти месец, през който Тихомир и Мария посещаваха Галя в дома всеки ден. Носеха ѝ играчки, книги. Мария често ѝ четеше. Обещаха ѝ, че ще ѝ вземат кученце.

Един ден директорката на дома влезе в стаята, докато те си играеха с малката. Помоли ги да излязат.

-Трябва да ви кажа нещо важно, което може да ви разколебае. Съжалявам, че не бях искрена с вас още от самото начало, но искам да се поправя. Знам колко се привързахте към детето, но сега наистина ще трябва да си помислите добре. И за нея, и за нас е по-добре тя да бъде осиновена, така че не ви го казвам, за да ви разубеждавам. По-скоро затова не посмях да ви го кажа до този момент.

-Е?- нетърпеливо продума Тихомир.

-Галя не е много здраво дете. Има големи шансове да живее нормален живот, но и доста големи да има проблеми в бъдеще. Тя е родена с бъбречна недостатъчност. Има само един бъбрек, който е получила при трансплантация още докато е била в родилното. Наистина е извадила късмет, че се е намерил донор. Обяснили на майка ѝ, че тя ще има нормален живот, но тя била твърдо решена да я остави. Била го решила още преди да знае, че изобщо Галя има някакъв проблем. Просто не я искала и с право. Била станала майка едва на седемнайсет години. Казала само, че иска да кръстят детето Галя и това е.

Очите на Мария бяха пълни със сълзи. Тихомир я държеше за ръката.

-Искаме да я вземем. Няма да се откажем от Галя.- промълви Мария.

Още следващата седмица оформиха документите и заведоха Галя в новата ѝ стая. След няколко дни щяха да отидат и за кученцето. Галя му бе измислила име. Щеше да се казва Бъкс.

Мария седеше в градината и бродираше докато Галя си играеше в пясъчника. Изведнъж Галя стана и се приближи.

-Мария…-Мария се стъписа. Не бе свикнала Галя да я нарича така. Още от самото начало ѝ казваше ,,мамо“.- Искам да ти дам нещо.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади смачкана бележка, която беше сгъната на четири.

-Само това имам от истинската ми майка, само това ми е оставила и всъщност то дори не е от нея, а от човекът, благодарение на който съм спасена. Той бил още в съзнание, когато го докарали в болницата и дал съгласието си да стане дарител. Написал набързо тази бележка и помолил да я оставят за бебето, независимо какъв е животът му от тук нататък.

Мария изтръпна. Студена пот изби по челото ѝ и я полазиха тръпки, защото лентата започна скоростно да се превърта в главата ѝ. Когато директорката на дома им разказа за историята на Галя, тя им разказа всичко толкова подробно, но Мария бе прекалено стъписана, за да може да си направи сама извода. Сега обаче всичко ѝ бе ясно като бял ден.

Галя бе родена в същата болница през октомври точно преди десет години. Господи… наистина ли толкова време Димитър го нямаше? Десет години. Тя си спомни как лекарят излезе и ѝ каза, че са направили всичко по силите си, но Димитър е постъпил изключително благородно като се е съгласил да стане донор и че така е спасил новородено момиченце. Мария тогава не обърна внимание на думите му, защото бе сподавена в ридания. Майката на Галя пък не я потърси, за да благодари. Вече я бе оставила. Единственото стопроцентово живо доказателство за това в момента бе самата Галя и най-вероятно това го доказваше бележката в ръката ѝ.

Мария взе с треперещи пръсти бележката и я разгърна. Вътре с почерка на Димитър бе написано: ,,Аз ще дойда, когато вече си ме забравила, Любов.“

Така той наричаше Мария. Наричаше я Любов…

На Димитрина Първанова