Тихата тъга, която ни убива

depression,,Какво би било, ако днес е последният ден от живота ми?“ често този въпрос стои в основата на чувствата, които изпитват страдащите от клинична депресия, която не трябва да се бърка с естествените състояния на тъга, които всеки здрав човек с склонен да изпитва.

Чувството за празнота, безполезност, безпомощност, тревога или пък пълна апатия обичайно съпътстват депресията. Невъзможността да изпитваш удовлетворение от ежедневни дейности, затварянето в себе си и самотата пък често пъти остават неразбираеми за близките и приятелите на хората, които се борят с тази болест. Те всеки ден се опитват да се справят с това да намерят надежда, за да продължат да се борят със състоянието си, защото липсата на смисъл и мотивация ги дебнат на всяка крачка.

,,Успокой се, всичко е наред!“, ,,Нямаш причина да си тъжен, имаш всичко.“ Това чуват от близките и приятелите си пациентите с депресия, което често пъти засилва себеотрицанието и болката им, които са породени от неразбирането на околните и непринадлежността им към социалната група на ,,нормалните“.

Депресията не е някаква модерна лигавщина, а бича на съвремието. Статистиката сочи, че депресията е една от най-често срещаните диагнози, наред с кардиологичните заболявания. Тя никак не е за пренебрегване, тъй като тежката депресия е много вероятно да премине в клинична форма, която може да доведе до частично инвалидизиране и да влоши значително качеството на живот.

Тъгата, която причинява клиничната депресия може да причини реална физическа болка. Често пъти депресията нагледно е изобразена като огромно мрачно същество, което следва навсякъде страдащия от нея. Тя е надвиснала над него като негова сянка, която изпива енергията му и желанието му за живот.

Хората, които страдат от депресия се чувстват самотни, различни, неразбрани, непълноценни, наказани и лишени от желание за живот и сили да се борят с проблема. Всеки ден стотици се разболяват от депресия. Немалка част от тях никога не предприемат лечение.

У нас е много трудно да признаеш пред останалите, че страдаш от тази диагноза. Пациентите избягват да споделят за проблема си с близки и приятели. Рядко търсят медицинска и професионална помощ от страна на психиатри и психолози. Затварят се в себе си. Не се гледа с добро око на хората, които посещават психиатър или психолог, още по-малко пък на тези, които приемат медикаменти.

Принудени да крият проблема си от близките си и понякога от половинката си, страдащите от депресия се изолират от света заедно с проблема си. Знаят, че ако споделят на някого за своята диагноза, няма да бъдат разбрани. ,,Млад си, имаш всичко. Как може да си нещастен? Какво ти липсва?“

От медицинска гледна точка депресията може да бъде разгледана като проблем на химично ниво. Недостигът или неправилното усвояване на хормона серотонин предизвиква депресия, потиснато и апатично настроение, чувство за тъга и нежелание за живот, самоубийствени мисли. По-лесно обаче е да споделиш, че страдаш от диабет, отколкото че си болен от депресия. Често проблемите, обвързани с депресията, се бъркат с личностни характеристики и особености на самия характер на болния от депресия. Малко хора осъзнават колко тази диагноза променя и човека и му влияе.

Това, което би помогнало най-много на пациентите, страдащи от депресия, е разбирането и съпричастността. Поведение, което ги кара да се чувстват полезни и ги стимулира да вършат хобитата си и да се усещат важни за околните би било изключително полезно.

Истина е, че някои хора са много по-предразположени към депресивни състояния и донякъде според някои учени депресията е обвързана с интелигентността. Хората с по-висок коефициент на интелигентност често са по-предразположени към потиснато настроение. Те по-често подлагат на съмнение своята значимост и важност в света на другите. По-често изпитват недостатъчно удовлетворение от своя живот.

,,Не изглеждаш нещастен. Не подозирах, че имаш проблем“. Логично, повечето хора, които страдат от депресия, се борят с това състояние всеки ден, а не размахват байрак, крещейки: ,,Имам депресия. Аз съм нещастен.“ Замислете се колко от хората, които познавате най-вероятно имат подобен проблем, а вие никога не сте подозирали за съществуването му.

Депресията е тиха, тя идва полека. Намества се в теб и е много вероятно никога да не си тръгне. Тя става най-добрия ти приятел и те следва навсякъде. Независимо къде си и какво правиш. Тя е с теб и дори, когато си щастлив или се опитваш да си щастлив, тя е там и ти напомня за себе си. Веднъж дошла, трудно те напуска, а вероятността да се върне отново е много голяма.

Не пренебрегвайте депресията. Не отбягвайте хората с депресия и не им задавайте глупави въпроси. Просто ги обичайте.

 

Пурпурните морета

seaТам където, морето лилавееше и се сливаше с хоризонта, а залезът и водата се докосваха, се намираше Елета. Елета бе малък остров в средата на пурпурните води на Екскития- голяма империя от източната част на планетата Магуби в галактиката Андромеда.

Магуби се намираше в тази част на Вселената, докъдето никога никой изкуствен спътник не бе достигал. Жителите на Магуби бяха плените. Високи и белокожи. Дългите им до кръста коси бяха обагрени в синкави нюанси, а тънките им изящни пръсти създаваха най-красивата музика може би в цялата Вселена. От сутрин до мрак до те свиреха на тяхната планета, изобилстваща от острови и плаваха от остров до остров с леки канута, за да секат мангрови дървета, каквито се срещаха по цялата планета, за да правят от тях арфи. Музиката на плените не бе като никой друг звук в цялата Галактика. Когато те свиреха, а те свиреха от сутрин до късна нощ, Магуби трептеше и сияеше със своите бляскави води и се виждаше как отразява светлината на тяхното Слънце. Плените не познаваха войната и строгите закони. Не знаеха какво е престъпление и наказание. За тях съществуваха само съвършените тонове на техните мангрови арфи.

Дирмени беше на шеснайсет лета и преди четири лета бе получила своята първа арфа. Когато са деца, плените се упражняват да свирят на косъм от аспак- едро животно с плътна и дълга четина, което обитаваше горите на Магуби. Струните на арфата от мангрово дърво бяха по-тънки и фини от космите на аспака, те бяха произведени от суровина, подобна на паяжина, която се извличаше от оранжевата лава от вулканите на Магуби.

Дирмени се бе научила да свири на арфа така прекрасно, както всички останали плени. Тя живееше на Елета и се отличаваше от всички останали деца на нейната възраст. От малка бе тъжна. Постоянно имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и живееше в тревога. Тя не можеше да свири, облегната на някоя скала на брега и да гледа залязващото слънце със спокойствие в душата. Мъката свиваше сърцето ѝ и тя свиреше някак по задължение.

Останалите деца я отбягваха. Смятаха я за странна, защото в природата на плените бе да се забавляват. Те не мислеха за утре и рядко отброяваха времето, защото това не им бе нужно, тъй като никога не бързаха, а живееха дълго. Един ден на Магуби траеше колкото шест месеца на Земята, едно тяхно лято бе двайсет наши години, а нощта им бе- десет. Плените живееха по стотици лета. Те не се сбръчкваха, а просто кожата им залиняваше и придобиваше зеленикав цвят. Те не се разболяваха и не изнемощяваха. Просто един ден угасваха и преставаха да съществуват.

Плените не тъгуваха за починалите, защото бяха живели с тях достатъчно дълго, за да им се нарадват. Сбогуваха се с тях с нежна музика, така както посрещаха и новородените деца.

Една прохладна нощ, когато музиката на Магуби почти бе затихнала, а планетата лека по лека спираше да трепти и всички потъваха в дълбок сън, Дирмени видя нейде далеко, далеко в небето една трептяща точка, която сякаш че се приближаваше бавно. Тя се взря в далечината и видя как наистина точката става все по-голяма и по-голяма, а сиянието ѝ- по-силно.

Тя реши да прогони своите страхове и да се опита да заспи като се обърне гърбом към хоризонта. Понеже Плените спяха на открито, тъй като времето на Магуби винаги бе хубаво, ако не искаха да гледат нещо преди да заспят, те просто трябваше да се обърнат и да го пренебрегнат. Всички заспиваха почти едновременно и навсякъде се изпълваше с блажена тишина, която траеше дълго, дълго.

Точката вече бе достатъчно голяма, че да се забележи веднага щом погледнеш към звездите, но Дирмени вече не гледаше натам, а се унасяше в сън. Тази точка бе една совалка, която носеше ценен товар. Едно специално устройство от Земята, предназначено да запише най-фината музика във Вселената, за да я донесе тук на Земята, където щеше да струва милиони.

Доктор Ел бе прекарал целия си живот в това да издирва музиката на плените. Той търсеше тяхната планета, за да се сдобие с тези ценни звуци, които искаше да продава. Стотици богати и известни бяха дали заявка, че искат да станат притежатели на тази музика, като всеки от тях, бе подписал договор, че ще я пази от случайни слушатели с живота си. Тя щеше да се съхранява в специални сейфове и да се слуша само при определени поводи. Смяташе се, че който чуеше тази музика, щеше да живее вечно, така както плените живееха дълго и не остаряваха.

Дирмени се сепна изведнъж, събудена от някакъв шум на близо. Сякаш нещо тежко падна във водата съвсем на близо до брега. Никой друг не се събуди. Само Дирмени спеше толкова леко. Тя стана и се огледа. Бе тъмно, а бляскавите пурпурни води отразяваха трептящите звезди от небосклона, морето кротко миеше брега с меката си топла длан.

Момичето от рода на плините погледна във водата и видя нещо, което безкрайно я изненада. На повърхността на водата се носеше някакъв предмет, какъвто тя не бе виждала никога досега. Приличаше на кутия от черен твърд материал с квадратна форма. Бе доста големичка, но все пак се носеше по водата. Тя погледна отново на всички посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава и се наведе, за да вземе предмета от водата. Когато взе кутията, тя установи, че никак не е тежка. Сложи я под мишница с дългите си ръце и я понесе към близката скалиста част на брега, за да може да я разгледа без да се притеснява, че някой може да я види.

Тя седна в подножието на една скала и потопи краката си цветната вода. Огледа кутията отвсякъде. Накрая откри къде може би се отваря капака. Наистина ѝ бе много интересно, тъй като не бяха много предметите, които притежаваха на тяхната планета. Плините имаха главно арфи, на които свиреха и гребени, с които да решат дългите си бляскави коси.

Когато капакът се отвори, се чу леко еднократно цъкане, което задейства някакъв механизъм в кутията и сякаш започна закономерно да отброява нещо.  Дирмени не направи тази връзка, защото не бе виждала никога часовник. На Магуби всичко се отмерваше само с изгрева и залеза и на всички бе ясно- след изгрева се свири, след залеза пак се свири докато не се умориш и не направиш кратка пауза, за да поспиш, а всички се уморяваха почти едновременно.

Дирмени гледаше кутията и нищо не разбираше, но реши, че трябва да опази нейното съществуване в тайна, така както пазеше от другите унилото си настроение. Тя стана и зарови кутията близо да скалата в пясъка като забележи мястото с кръг от зелени камъчета.

Върна се при останалите и хвана арфата си и започна да свири. След няколко земни месеца, а тамошни няколко часа, се събудиха лека полека и някои от останалите и подеха плавна мелодия, която се разнесе отвъд орбитата на Магуби. Малката кутийка, заровена до скалата, записваше всеки тон и го изпращаше право на Земята, където годината бе 2 310-та. Доктор Ел улавяше тоновете и ги записваше на малък колкото карфица диск и слушаше замаян, убеден, че се е сдобил с най-голямото съкровище, което някой някога ще познае.

На следващото лято, което въпреки че за нас е много дълго време, а за плените това бе само едно лято, когато с Дирмени се случи нещо изключително смущаващо. Тя започна да линее, а красивата и бледо-прозрачна кожа започна да става жълтеникаво-зелена. Никой не можеше да си обясни какво се случва. Дирмени остаряваше.

Освен всичко друго, тя престана да свири, легна на брега на пурпурните морета, без да спи и започна да диша тежко. За първи път на Магуби някой беше болен. Плините за първи път изпитаха тревога.

Налагаха Дирмени с листа от мангроови дървета, а кората им стриваха на отвара, която тя жадно поглъщаше. Никой не можеше да измисли никакъв лек, дори и мъдрите, както наричаха най-старите столетници сред плините.

След още не много време се появиха и други подобни симптоми сред някои от останалите от народа им. Нямаше съмнение, че страшна епидемия бе нападнала обитателите на тази отдалечена планета и за тази епидемия не съществуваше избавление. Музиката им утихваше, а бляскавата орбита на това космическо тяло бе на път да заглъхне завинаги.

Тук на Земята, доктор Ел бе убит, за да бъде открадната неговата музика. Така бяха кръстили тези звуци ,,Музиката на доктор Ел“, защото никой всъщност не знаеше кои точно бяха плините. Хората я слушаха и ставаха безсмъртни. Не заспиваха и имаха безброй таланти неизмерими сили.

Никой не подозираше, че съвсем скоро музиката щеше да бъде незаконно разпространена по цялата Земя и хората щяха да станат безсмъртни, Населението на Земята, което вече наближаваше сто милиарда, щеше да подеме нова война на човечеството-последната.

А някъде тихо, сред пурпурните морета заглъхваше последния стон от една мангрова арфа.

На Данаил Текемски

На пътя

На баща ми, на дядо ми

184429152

Не знаех кой ден е. Не знаех и часа. Трябва да е било някъде по обяд. Слънцето се беше спряло високо в небето и напичаше. Как напичаше само… Огледах се за момент около себе си, като следях да не би някой да ме наблюдава. Симеон или както всички му казвахме- Циганчето се бе подпрял на кирката си, а очните му ябълки сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите се. Очите му бяха помътнели, а погледът му се премрежваше.

-Ей!- побързах да го сбутам- Внимавай, че Газдов насам

Той се олюля на краката си и забели очи, бялото на които беше жълтееше. В този момент към него се доближи мъж, обут в кожени ботуши и тъмна униформа. Николай Газдов- Човекът смърт. Така го наричахме. Чух дошлите преди мен да му казват така. Този мъж лъхаше на терор. Миришеше на побой, насилие. Беше безжалостен, говореше малко. Повече удряше. Извади метална палка и с премерено движение нанесе удар по тила на Циганчето. Той се смъкна на земята и нададе вой като куче.

-Мизерник! Ще се помотаваш ли още? Тука ще умреш, може да стане и днес.

Краката ми трепереха в колената. Кокалчетата ми на ръцете ми бяха разранени, а по тила и гърба имах сърбящи инфектирани най-вероятно рани от палка и бич. Никога нямаше да изляза от тук. Белене беше последният ми дом. Нямах идея какво се случва със сина ми, който тогава беше на 18 години- полусирак. Поне четирите ми дъщери вече бяха омъжени и знаех, че имат какво да ядат.

Жегата беше непоносима. Бях тук от две седмици и всеки ден правехме едно и също. Ставахме в 4 с побой и ни съпровождаха на кариерата. Цял ден трошахме камъни с кирките и ги товарехме във вагонетки. Работехме до тъмно. Не почивахме. По обяд ни даваха сварено зеле в метални канчета. Всичка бяха изнемощели, мръсни и покрити с рани. Между нас имаше и деца на по осемнайсет години, имаше и жени. Когато им дойдеше цикъла, кръвта се стичаше по краката им. Налагаха ги с палки, защото са мръсници.

-Погледни се на какво приличаш!- крещеше Юлия Ръжгева на една актриса.

Събори я на земята и започна да я рита в корема. Момичето виеше и се молеше. След няколко дни умря. Разправиха, че Газдов и още двама от майорите я изнасилили няколко пъти, а Ръжегва я пребила. Изнесоха я пред лагера и я оставиха там завита с едно платнище. Не я заровиха, защото с нея имаше само още два трупа. Не си струваше да се разкарват заради тях. чакаха да се съберат поне още 5-6.

Шахо циганина седеше под едно дърво и гледаше как налагат Циганчето. При други обстоятелства циганите винаги се защитават. Тука беше различно. Шахо беше станал един от тях, за да не яде самият той бой. Беше загладил косъма и се беше лъснал. Гордо ходеше из редиците наведени хора с кирките и носеше палка зад гърба си. Крачеше редом с Газдов и Дафинов.

Ръжгева Беше хубавица. Двайсетгодишна, руса, синеока. Косата ѝ беше дълга, сплетена на плитка. Спускаше се по гърба и, а очите ѝ блестяха. Тази девойка беше изпълнена с омраза. Презираше всяка жена, попаднала в лагера. Обичаше да участва и в побоите над мъжете. Доставяше ѝ удоволствие да измъчва, да унижава. Говореше се, че бе убила над двайсет човека. За своята крехка възраст тя беше първокласен изверг.

Тя се приближи до едно момиче, което се опитваше да вдигне голям камък, за да го натовари във вагонетката. Момичето се казваше Яна. Беше чернокоса, смугла и много слаба. Имаше огромни кръгове под очите. Яна беше учителка от Благоевград. Бяха я докарали тук, защото пускала на учениците си западна музика. Носила вечер плочи в салона и им ги пускала. Според повечето тук краят ѝ беше предначертан, но аз виждах нещо у нея, което ме караше да вярвам, че е по-силна отколкото изглежда.

Ръжгева я хвана за косата и дари главата ѝ в камъка. Момичето не извика, чу се само удара. От челото ѝ текна кръв, която се стече по скулите ѝ.

-Мислиш, че не знам какво правиш ли?-викна Ръжгева- Тука с всички си спала. По цяла нощ ги въртиш, затова не можеш да работиш!

-Моля ви- изстена Яна. Мога да работя…

-Ако не можеш вече, изходът от тука е един.

Яна продължи да се бори с камъка и накрая успя да го повдигне. Въздъхна и хвана пак кирката. Кръвта по лицето ѝ засъхваше, а тя от време на време притискаше раната си с мръсни ръце. Имаше много от нас с инфектирани и гноясали рани. Навсякъде миришеше на урина, мърша и гнилоч. Спяхме в кирпичени постройки на дървени нарове. Пред спалното помещение имаше една кофа, в която ходехме по нужда.

Снощи едно момче почна да повръща. Вдигна температура, но не смееше да стане да отиде до кофата, защото който се осмелеше да стане по среднощ го биеха. Днес и той работеше. Криеше се да не го види никой и повръщаше зад една купчина камъни.

Мислех си за Яна. Приличаше на едната ми дъщеря. Не по външност толкова, колкото по маниери. Беше високо и стройно момиче с весели очи. Личеше си, че душата ѝ е чиста, че е буден човек. Беше образована и обичаше да чете. Имаше едно момиче, което спеше до нея и много плачеше през нощта за родителите си. Момичето май дори нямаше осемнайсет. Яна вечер ѝ разказваше ,,Анна Каренина“ докато момичето заспеше. Яна беше учителка по литература. Казваше, че приятелят ѝ щял да дойде да я види и да се измъкне вечер да отиде до оградата, къде знаеше, че ще я чака. По цели нощи не спеше, ами се ослушваше. Дебнеше и чакаше. Не я знам как плануваше да се измъкне, но беше хубаво, че вярва в нещо.

Решиха да ни хранят. С една караулна кола докараха няколко казана. В тях имапе сварено зеле. Само зеле, нищо друго. Казаните бяха пълни с вряла вода. Свирнаха ни и всички по сигнал се наредихме в една дълга колона. Отпред на колоната седеше един от биячите и сипваше с голям черпак в алуминиеви канчета. Умишлено заливаха ръцете ни, някои изпуснаха канчетата си и докато се навеждаха, ги биеха.

-Няма да получиш още! Партията да не би да мисли само за теб и теб да храни. Идиот! Крещеше Газдов и риташе с ботушите си един слабичък мъж, който лежеше на земята в страни от колоната. От другата страна, до тези, които вече бяха получили дажбата си, стоеше и налагаше тези, които не започваха да ядат веднага от врялото зеле. Аз носех със себе си една манерка и когато ми сипаха в канчето, успях да се завъртя и да долея вода в него, така че горещата вода да се разреди с по-студена и започнах да ям. Това зеле ми се струваше най-вкусното нещо, което някога съм опитвал. След мен Циганчето направи същото след като ме видя.

-Благодаря ти, Тодоре!- каза тихо той и започна да яде като гладно куче.

Може би ни оставаха още само няколко часа на работа, после идваше по-страшното. Нощта носеше много неизвестни за повечето от нас. Доста не доживяваха сутринта. Да, биеха и през деня. Унижаваха и през деня. Но най-често убиваха вечер.

Започваше да се стъмва. Чуваха се щурци, а в далечината се долавяше крякане на жаби. Лек хлад се спусна над земята и задуха вятър. Някъде може би валеше. Дойдоха два камиона и ни натовариха в ремаркетата. Бях толкова изморен, но страхът превземаше сърцето ми и нямаше и как да мисля за почивка. Преброиха ни пред кирпичените постройки, в които спяхме да не би някой да е успял да избяга. Бяхме всички. Започнахме да влизаме един по един вътре и да лягаме на наровете.

Нощта се спускаше и грабеше от спокойствието на духа ни с потни черни ръце. Това беше нощ, в която нейде под липите се срещаха любими с трепетни сърца. Животните се прибираха и кротко лягаха в сламата на обора. Децата огласяваха реката и се прибираха със смях към къщи. Под натежалите от гроздове асми седяха семейства и бащата наливаше по чашите виното.

Ние бяхме далеч от всичко това. Под дървения покрив жегата се бе загнездила между наровете и всички притихнали лежахме и чакахме своя край, който както на всички ни беше ясно, беше неизбежен.

Жените лежаха в съседното помещение, но нямаше врати и всичко се чуваше. Ръжгева влезе при тях викна:
-Мръснице, тръгвай с мене.

Чух писък. Един глас ревна с глас:

-Яна!

Сърцето ми се сви. Знаех, че може да не я оставят жива.

В съседното помещение се чуваше как я удрят.

-Разбрахме, че обмисляш бягство и че се надяваш да ти помогнат отвън. Само че да ти кажа нещо, да си знаеш. Тоя, дето чакаш, няма да дойде.

-Какво му направихте!?

Чу се смях. Гърлен и жесток.

-Ние нищо не сме му направили, само дето той те издаде.

Чу се повторен удар.

-Ти от тука няма да мръднеш.

Последваха стенания. Молби. Викове. Знаех, че няма само да я бият. Беше красива, а хубавите млади момичета винаги си го отнасяха.

Минаха няколко месеца. Яна беше още жива и освен, че беше жива, беше и бременна. Най-вероятно от Газдов. Това обаче не я спасяваше, само правеше физическия ѝ престой тук много по-труден. Прилошаваше ѝ,  а Ръжгева я биеше още по-безмилостно като я наричаше ,,курва“. Тя спеше с Газдов и много го ревнуваше от красивите момичета от лагера и не пропускаше удобен момент да се гаври с тях.

Циганчето умря. Най-вероятно беше от жълтеница. Хвърлиха го пред бараката заедно с още пет трупа. Миризмата не се търпеше.

-Ела тука.- чу се глас

Един от биячите ме викаше.

-Помогни ми да ги натоварим тия клетници в ремаркето.

Опитах се да спра да дишам и повдигнах един от започналите да се разлагат вече мъже за мищниците.

Качих се в ремаркето редом до телата. Седна и се загледах в далечината. Слънцето залязваше червеникаво и бе обагрило хоризонта. Беше вече есен, дните бяха все още топли, а въздухът приятен. Чудех се ще видя ли пак децата си. Светът сякаш беше спрял и само тук при нас имаше движение. Бавно, монотонно, но все пак движение, макар и към смъртта. Сетих се за любимия на Яна, който я беше предал. Истина беше. Станал областен управител в Благовеград. Направил го за поста, трябвало му партийна книжка. Не стигало това, че той и семействата му имат чисти досиета, трябвало и солиден донос.

Блясъкът в очите на момичето беше изчезнал, беше мъртва сякаш. В нея растеше живот, но тя бе умряла. Крачеше из кариерата като призрак и не говореше. Не разказваше истории на Зорница вече. Лягаше си и се обръщаше към стената. Понякога плачеше без глас в тъмнината. Докога щяха да я държат жива? Докато роди бебето или щяха да я убият заедно с него.

Камионът се клатушкаше по каменистия път. Предстоеше ми да видя къде ще ме закарат след края ми.

Стигнахме до една урва. Беше плитък изкоп, от който се носеше страшна воня. До изкопа се мъдреха разхвърляни дрехи. На мести имаше и кости.

-Тука ги мятаме.- каза биячът Жельо.

Бутнахме две тела в урвата.

-Чакай да ти покажа нещо интересно. Ти обаче да си траеш, иначе те чака камшика и после и ти ще дойдеш тука за последно посещение.- изхили се мазно Жельо.

-Качи се отзад!

Седнах в ремаркето, а той запали двигателя, До мен лежаха още два трупа, целите в рани

Камионът измина може би няма и километър и спря пред няколко постройки. Слязох от ремаркето и застанах до него. Жельо се смъкна от кабината и ми каза:

-Грабвай един от мия мизерници и идвай с мене!

Самият той нарами едно тяло на нисичко слабо момче и тръгна напред. Подхванах трупа на една жена и го последвах.

Влязохме в постройката. Още от вън по миризмата и звуците, които се носеха отвътре разбрах, че това е кочина.

Щом влязохме, той запали една лампа на стената и се усмихна.

Една тлъста свиня стана от дъното на кочината и се приближи до преградата. Започна усърдно да души въздуха. Жельо преметна тялото през преградата и видях как свинята захапа трупа за лицето. От него бликна алена кръв.

-Давай! Какво ме зяпаш? Или ще танцуваш с тая госпожа?

Едвам чух смеха му. Ушите ми бучаха.

Пуснах тялото през преградата и се отдалечих. Не смеех да не гледам, защото на вратата се появи още някой, дошъл за зрелището.

Прасета ядат хора. Хора, с които до онзи ден бях разговарял и бяха спали до мене. Хората, които се надяваха, че скоро ще излязат, че ще стане чудо.

Доволното грухтене изпълваше кочината. Чуваше се мляскане, ръфане. Клокочещата кръв обагряше муцуните им, от които се подаваха жълти криви зъби.

Не помня как се прибрах в спалното помещение. Легнах си и заспах. Присъни ми се зурла, която ядеше Яна жива. От утробата ѝ излезе бебе, което ревеше, а прасето го подхвърляше. Някъде се чу сирена.

Караха нови при нас. Други убиваха. Трети умираха от болести и инфекции. Никой не излизаше.

Един ден ни строиха и започнаха да изреждат имена. Бяхме станали страшно много. някои спяха по земята. Това, че застрелваха набързо някой или пребиваха до смърт по трима-четирима на ден не стигаше, за да се освободят места.

-Тодор Мутишев!-чух

Излязох напред като си мислех, че тази вечер ще ме убият. Натовариха ни в камион и ни подкараха на някъде. не помня какво  си мислех в топя момент. Не си мислех нищо. Исках да се свършва по-бързо. Караха ни няколко километра и накрая спряха. Видях, че сме до ограда с бодлива тел до сами входа на лагера. Дадоха ни знак да слизаме. Вече се свечеряваше. Избутаха ни в едно тясно задимено помещение в една постройка и ни бутнаха в ръцете по един вързоп. Познах, че това бяха нещата, с които бях дошъл. Разгърнах вързопа и мернах паспорта си най-отгоре.

Не можех да повярвам на очите си. Сълзи рукнаха по лицето ми щом ме пуснаха навън. Куцах и едва вървях. Ризата ми беше съдрана и бях бос. Наметнах се с една дреха от вързопа, а останалото го мушнах под мишка и тръгнах по пътя.

Слънцето бе залязло и улулица и кукувица огласяха настъпващата вечер. Това беше звукът на свободата.

Стигнах до едно шосе и покрай мен мина камион. Вдигнах ръка и се качих вътре.

-От лагерниците ли си? Не качвам престъпници и камионът отмина. Продължих да вървя и докато стигнах града след около час. Имах малко пари и щях да се кача на влака. Влак имаше сутринта. Легнах на една пейка на гарата и заслушах щурците. Скоро заспах. Тази нощ спах толкова дълбоко, колкото не бях спал през целия си живот.

Сутринта се събудих с изгрева и скоро се качих на влака. Хората вътре ме гледаха странно и ме отбягваха. Може би си мислеха, че съм избягал. Едно дете прошушна нещо на майка си и ме посочи с пръст.

Следобед бях в родния си град и крачех по шосето. Куцах бавно и бях гладен. На гарата хапнах малко. не можех да ям от вълнение. На пътя видях фигура, която стоеше пред моята къща. Към мен вървеше сина ми.

Наближих до него и се опитах да се затичам. Щом стигнах до него, паднах в ръцете му. Бях станал толкова лек, че той успя да ме повдигне и да ме понесе към двора. Помня го този път и винаги ще го помня. Там се зарадвах на сина си повече, отколкото когато се роди.

От този път след още няколко месеца дойдоха да ме вземат пак. Да си лагерник е присъда за цял живот.

(Повечето от героите в разказа са действителни лица. Събитията са вдъхновени от разкази на дядо ми, лежал два пъти в трудововъзпитателния лагер в Белене и баща ми, както и на разкази на други оцелели жертви от лагерите.)

На Жюстин Томс

 

Столичани в повече. Много сме, силни сме

балкон

Глоби за тупане на килими и покривки през прозореца за столичани и не само. За всички, живеещи в столицата. Ами кога ще има глоби за проснатите гащи на терасата? За боядисването на части от фасадите в различни цветове? За остъклените тераси? В ред европейски държави тези гледки липсват. За нашите географски ширини обаче са нещо обичайно.

Чия е вината? На кореняк софиянците, за които всъщност нещо ми подсказва, че се броят на пръсти или за новодошлите столичани, които са от София, но само по принцип.

Дойдохме тук и сега налагаме своите правила, пълним паркоместата, правим навалица и цапаме. С основание ще ни мразят, защото пречим. Но да не забравяме, че и софиянци не са цвете за мирисане. Преди всичко и те са българи. На българина му дай да си простира гащите на видно място, да вдига шум и да прави кръпки, да залепва с тиксо и да връзва с тел, вместо да заменя с ново. Ориента си е казал думата и то красноречиво при нас преди стотици години и ни е белязал с миризма на пържено и ритми в седем осми.

Където и да отиде Ганьо, ще си е преди всичко Бай. Все гледа да мине по тънката лайсна, да заобиколи правилата, защото в противен случай рискува другият да го изпързаля пръв.

Бездомниците ни са много, скитащите кучета по улиците са ни много. Много са ни и скъпарските коли по тротоарите и хората, говорещи по Айфони, но преметнали евтини чантички адидаски през рамо, които подобаващо се врязват в тлъстинките на шкембето. И всички тези неща се срещат най-вече в София, а лятото и по морето. Ние взехме Европа и я пребоядисахме, преформирахме я така, както като пластелин променихме столицата си. Сега всичко е едно друго. Различно.

Социализъм ли? Преход ли? Капитализъм ли? Не. Ние сме си. И онова, което сега в учебниците галено наричат ,,присъствие“, ни е белязало до мозъка на костите ни. Ние не сме Запад. Не сме и точно Изток. Ние сме си ние. И няма да се променим, защото обичаме да цапаме, да правим каквото си искаме, но да се ползваме от привилегии. Язък ни за акъла, язък ни за изобретателността. И с хиляди награди на деца от олимпиади по математика и инфроматика, по-далеч от чушкопека и остъклената тераса няма да стигнем. С едно кисело мляко има да си се гордеем цяла вечност.

Умеем да ползваме всички модернизации. В социалните мрежи сме най-силни. Там провинциалисти и столичани със съмнителна все пак столична принадлежност се плюят цял ден. Кой ни е виновен за мръсотията? За кучетата? За бездмониците? За задръстванията? За дупките? За неуредиците? Ами, ние всичките заедно сме си виновни.

Дори софиянците с потекло, които живеят на пъпа на София, не са стигнали по-далеч от спомените си за това каква култура е имало едно време и тикат боклуци по терасите си в прашасалите си соц. жилища, вмирисани на старци. Ако искат да не им пречат провинциалистите, да не им взимат работните места и да не ги тормозят с шума си, нека станат малко по-работливи и по-малко мрънкащи.

Провинциалистите ако не искат да ги мразят и презират столичани, нека се научат да уважават завареното положение и да пазят това, което имат- привилегията да ползват като тукашни.

Наистина, стечение на обстоятелствата е това, че работни места в провинцията няма, че всичко запада и се руши, че селата западат. Но това, че столицата ни се вмирисва и вчалгява, си е наша вина.

Нашият Студентски град не прилича никак на никой друг студентски град в Европа.  В Кеймбридж не само има много студенти, но има и всякакви народности млади хора. Но там няма чалготеки, няма дюнерджийници. В нашият студентски град няма да чуеш нищо различно освен чалга, мек говор. Няма да усетиш нищо, освен миризма на дюнер и наргиле. Няма да видиш нищо, освен младежи, облечени в анцузи и девойки с евтини клинчета и много грим. Това ли са ни най-будните младежи от провинцията. Това ли са ни студентите? Това ли е бъдещето? Някои от тях дори не знаят какво се изучава в специалността, която са записали. Вечер улиците са пълни с тези люде, готови да щурмуват дискотеките с последните си пари. Всеки един от тях се надява след като минат четирите му години следване, да остане в София и да му излезе късмета. Но на София няма да ѝ излезе с такива граждани.

Бъдете европейци, българи! Приберете гащите от простора и помислете преди да си пуснете торбичката с боклук от терасата.

Сърце

sad_black_dog_by_lenna3Намерих Лили една есенна сутрин, когато тръгвах за работа. Подгизналите листа капеха от дърветата и шумата бе образувала хлъзгави жълтеникаво-кафяви пътеки по тротоарите. Слънцето се подаваше през мъглата, а влажният въздух бе изпълнен с хлад.

Чух близо до контейнера скимтене. Без да се колебая надникнах вътре и я видях. Черно кутре с малко петно на гърба. Беше момиченце. Наведох се и я извадих. Върнах се вкъщи макар и да закъснявах, загърнала я в палтото си. Минах през магазина и ѝ купих храна. Оставих я да лежи на едно одеяло след като я нахраних и тръгнах за работа. Преди да изляза забелязах, че бялото петънце на гърба и имаше формата на сърце.  За мен това беше Лили и знаех, че ще я задържа при мен.

Целия ден мислех само за нея. Побързах да се прибера вкъщи, за да не е сама. Щом влязох в нас, освен няколко локвички и купчинки по целия под, открих и няколко накъсани парчета хартия и един изяден чехъл. За толкова малко кученце (може би бе на около месец) бе успяла да направи солидно количество поразии. Изкъпах я и ѝ се радвах докато се тръскаше и пуфтеше.

През нощта я взех да спи при мен. Гушнах я. Беше топла и миришеше на бебе или по-точно на стара плюшена играчка. Миришеше на спокойствие.

Лили порасна изключително бързо. Унищожи крака на масата, дивана, няколко чифта обувки, кабела за интернета, надра стените, обели вратата, прокопа дупка в матрака, скри няколко чорапа бог знае къде и се изпика на прага съседите. Заедно с това обаче си научи името, научи ,,Ела“, ,,Седни“ , ,,Дай лапа“ и ,,Не“. Научи се да ми носи пръчка и топка. А аз се научих да мога да обичам без да очаквам нищо в замяна.
Вече не плачеше като я оставям сама. Ближеше ръцете ми когато се прибера и ми подаваше коремчето си. Не знаех колко голяма ще стане като порасне, защото си нямаше порода. Но успя да ме изненада. За една година стана около двайсет и седем килограма. Беше едро и здраво куче, но очите ѝ продължаваха да бъдат като на малко сърне. Винаги влажни и леко тъжни.

През лятото се запознах с Александър. Той беше забавен, интелигентен и грижовен. Нанесох се у тях, но той не харесваше Лили. Не обичаше животни. Твърдеше, че ги харесва, но не ги желае в къщата си. Нямах на кого да дам Лили. Александър настояваше да я дадем в приют. Все някой щял да я осинови. Накрая един ден докато бях на работа, той я беше закарал. Плаках много, но не му позволих да забележи. Според него беше глупаво да си толкова привързан към някакво си куче. Дори не бе породисто. Същия ден разбрах, че съм бременна.

Скоро се преместихме в ново жилище. Трябваше ни повече място за детето, а Александър започна по-добре платена работа. Бях изключително щастлива и вече не се сещах толкова често за Лили. Сигурно се бяха намерили хора, които щяха да могат да се грижат за нея. Тя бе прекрасно куче и със сигурност лесно е намерила стопани.

Беше горещ летен ден, когато усетих силни болки. Бях сама и си взех такси до болницата. Александър дойде веднага. Няколко часа по-късно вече имахме Алекс. Кръстих го на баща му. В този ден се почувствах най-щастлива.

Всичко продължаваше да е все така прекрасно докато не се мина година и половина, а Алекс не продумваше и думичка. Сякаш не ни забелязваше, а погледът му се рееше в негов си свят. Четирима лекари бяха единодушни. Диагнозата беше аутизъм. Най-вероятно никога нямаше да проговори. Никога нямаше да ни допусне в неговия свят. Нямаше да учи в нормално училище. Нямаше да си играе с другите деца. Никога нямаше да бъде като другите и да порасне като другите. Светът ми се срина. Започнах да чета само за тази диагноза. Да търся начини. Да се отчайвам. С Александър започнахме да се караме. Аз пропуших. Криех се от него и палех цигара, плачех.

Една Коледа, когато Алекс беше вече на три, Александър не се прибра. Отиде да купи елха и не се върна. След две седмици, в които се побърках и почти не бях способна да се грижа за Алекс, телефонът звънна. Беше непознат номер:
-Ева, не ме търси повече. Ще ти плащам издръжка за детето. Трябва да ме разбереш.- и затвори.

Опитах се да набера същия телефон пак, но даваше заето. Не го видях повече.

Върнах се в стария си малък апартамент, тъй като не можех да плащам сама по-високия наем. Започнах да работя от вкъщи. Намерих психолог за Алекс. Отслабнах с единайсет килограма. Майка ми ми помагаше. Животът ми влезе в коловоз, от който за моменти само грижата за сина ми успяваше да ме изкара.

Алекс сякаш не живееше в нашия свят. Можеше с часове да си драска на лист хартия или да сглобява и разглобява нещо. Само това му беше интересно. Липсваше ми много това да присъствам в живота и емоциите му. За него сякаш не съществувах. Чувствах се празна и незначителна. Бях абсолютно сама.

Една вечер се прибирах след като бях напазарувала. Валеше дъжд, а аз носех три тежки торби и бързах, за да отида да прибера Алекс. Оставих покупките набързо до вратата. Преоблякох мокрите си  дрехи и тръгнах отново да излизам. Вървях умислена и забързана, тогава се сетих за Лили. Спомних си миловидния добродушен дълбок поглед на едно същество, което ме обичаше и разчиташе на мен безрезервно. Аз я оставих. Заради Александър. Човекът, който ме заряза заедно със всички трудности, през които трябваше да преминем заедно. Очите ми се напълниха със сълзи.

Алекс ме чакаше заедно с учителката пред детската градина. Мълчаливо ми подаде ръка без да ме погледне и тръгнахме. Точно малко по-надолу от двора на детската градина, под едно дърво мярнах нещо познато. Видях едно бяло сърце. Едни кафяви очи, които ме гледаха втренчено. Цялата в кал, мокра и отслабнала, пред мен стоеше Лили.

-Лили? Ела тук, момиче!- викнах ѝ.

Тя веднага побягна към мен. Не ме беше забравила. И най важното- беше ми простила. Разплаках се. Пуснах ръката на Алекс. Тя ме ближеше по лицето. Легна на земята и ми подаде корема си. Скачаше като обезумяла.. Очите ѝ сякаш се напълниха със сълзи.

Тръгнахме си. Тя едвам вървеше. Беше много слаба и немощна. Взех я на ръце, както я взех първият път, когато я намерих. Щом влязохме тя легна на земята и не можеше да помръдне. Видях, че лапите ѝ са разранени. Беше вървяла страшно дълго, само можех да си представям откъде беше дошла и само можех да гадая как ме бе открила. Изкъпах я и я нахраних. Заведох я при ветеринаря. Състоянието ѝ бе критично. Сложиха я на системи. Трябваше да остане няколко дни в клиниката. Ходих да я виждам всеки ден като взимах и Алекс с мен. Той сякаш за първи път проявяваше интерес към нещо извън него. Видях, че се усмихва.

Лили вече беше добре. От месеци живееше с нас. На Алекс определено му харесваше. Правеха всичко заедно. Тя спеше до него, а той я гушкаше. Ядяха заедно. Когато той си рисуваше, тя седеше до него, сложила глава в скута му и не спираше да го гледа право в очите.

Един ден докато излизах от кухнята и минах покрай стаята на Алекс, го чух как отчетливо, но бавно, промълви:

-Лили.
Синът ми проговори. Чудех се дали е истина, но той го повтори още два пъти. Той наистина говореше. Беше станало чудо. Не можеше да е истина, опитвахме с терапия вече 3 години, но той не каза и думичка.

Отидох и го прегърнах.

-Какво каза, миличък? Ще повториш ли пак?

За първи път през живота си той ме погледа и пак каза:

-Лили.

След няколко дни, когато го взимах от детската градина. Учителката ме повика.

-Трябва да поговорим. Мисля, че Алекс трябва да се премести в паралелка за деца с нормално развитие.

-Как така?
-Погледнете, днес нарисува това.

Рисунката представляваше малко момченце, до което стоеше безформена фигура на четири крака. На гърба на фигурата ясно се виждаше формата на сърце.

Лили бе излекувала моя Алекс. Никога не трябваше да я изоставям. Това куче имаше сърце.

На Петя Мешкова

 

 

 

Вечната война: Майки срещу собственици на кучета

little-kids-big-dogs-7-2000.jpgКъм кои групи в парка спадате? Шумни младежи, които често пият бира, пенсионери, които се възмущава от всичко и всички, велосипедисти, които са принудени да карат по покривите, защото за тях няма място, професионални люпачи на семки, които знаят, че именно Слави ще оправи държавата, хомеопатки- членове на bgmama със своите деца или кучкари? Между последните две групи съществува вражда от Големия взрив насам, затова бих си позволила да им обърна повече внимание.

Не е ясно и до ден днешен на кого са парковете и градинките. На децата или на кучетата и кои имат повече право да извършват естествените си нужди там. Майките смятат, че вторите нямат право по принцип да се подвизават където и да е и от там може би идва проблемът генерално. Ако може кучето ти да не излиза изобщо, но и да не лае докато е вкъщи- най-добре! А всъщност всичко е толкова просто. Правилата са за всички и са създадени, за да се спазват. Но понеже безкрайно обичаме да ги заобикаляме, тъй като у нас правилата са главно за балъците, сме много по-склонни да спорим относно това кой има привилегията да ги пренебрегва повече.

Ако трябва да определя своята принадлежност, то засега тя е към собствениците на кучета. Да! Аз съм горда майка на четирикрако дете, което е доста по-възпитано от много други човешки малчугани. Това обаче в никакъв случай не означава, че не мога да премина в даден период в другата група или пък да принадлежа и към двете. Тъжното е, че малко майки осъзнават, че всъщност съществуват много като тях, които отглеждат и възпитават и кучета, освен деца. За разлика от тези, които неодобрително цъкат с език винаги, когато видят домашно куче в междублоковите пространства, парковете, алеите и градинките, те възпитават децата си в любов и уважение към животните. Тези деца именно ще умеят да обичат и зачитат другите, ще бъдат състрадателни и съпричастни.

Не мога да отрека, че безкрайно много се дразня, когато видя как майка да дърпа детето си, понечило да погали четиримесечното ми куче, сякаш е Баскервилското куче от блатата. ,,Махнете го, че е мръсно и може да има бълхи!“. На което аз отговарям: ,,Моли, ела тук! Жената е мръсна и може да има бълхи.“ Ако ти имаш непоносимост към кучета и изпитваш неприязън към животни, не ги насаждай у децата си! Колкото и мили и невинни да са всички деца, няма как да изпитвам топли чувства към деца, които упражняват насилие над животни и към родители, които го толерират. Или пък има и друго, хората с кучетата сякаш са някакви псевдородители, които си играят на майка или баща, защото си нямат собствено дете и не са познали чувството от това да бъдеш истински родител. Може bgmama да е изключително враждебно настроена към моето куче, но това не прави детето ѝ по-малко невъзпитано. След като родят, на някои жени просто нещо им се случва и започват да се държат така, сякаш всички са им длъжни.

Общото между кучетата и децата  е това, че те са като бял лист, върху който пишат стопаните и родителите. От нас зависи дали кучето ни ще бъде зло и агресивно или ще харесва хората, дали детето ни ще се отнася мило към животните или ще изпитва удоволствие да ги рита.

Съжалявам, че ще се произнеса малко пристрастно но да, собствениците на кучета често пъти са по-склонни да чистят след кучетата си, отколкото майките след децата си. Поради това, че населението ни е предимно застаряващо, голяма част от майките се изживяват като големи героини само заради това, че са станали родители. Чувстват се по презумпция привилигировани само, защото ,,са родили деца на тая държава“, то и една конкретна малцинствена група има склонност да създава повече деца, но не винаги от тях излизат най-съвестните граждани. Врътката е във възпитанието, не в създаването, защото то се прави с повече кеф, отколкото мисъл.

Не мога да кажа, че не съществуват и нагли собственици на кучета. Със сигурност има такива, но тенденцията, която аз наблюдавам е, че се срещат по-рядко в сравнение с майчиците, които се страхуват скъпоценното им дете да няма досег с куче, че видиш ли, ваксинираните и обезпаразитени домашни кучета били източници на всякакви страшни болести и алергии, но се пренебрегва факта, че пясъка, в който децата им си играят, преди това е маркиран от поне пет бездомни кучета. Когато децата им пикаят в парка или им зарязват пълните със съдържание памперси по пейките, не е проблем, защото децата им са най-сладките и най-умните на света и всичко, което произведат е неповторимо и уникално. Памперсите им пък са достойни за музея.

Истински се възхищавам, когато видя семейство с малко дете, което е придружено от куче. Несъмнено тези хора са учтиви, мили и не мислят, че винаги някой им е длъжен. Те могат да общуват както с другите родители, така и с останалите собственици на кучета с еднаква лекота. Техните деца ще възпитат някой ден и собствените си деца в любов към животните и всички живи същества.

Моето куче обожава деца, то е от порода, която често е използвана за водач на слепи хора. Куче понякога може да ти спаси живота, докато някои хора биха се замислили. Понякога предпочитам дори да си разговарям с кучето пред това да общувам с някои хора. Тези същества не искат нищо в замяна. Нуждаят се само от храна, вода, постеля и топлината на едно човешко сърце.

Никога няма да забравя как веднъж докато се возех в метрото, се качи едно сляпо момиче с лабрадор водач. Една старица я гледаше неодобрително през цялото време и направи следния коментар: ,,Утре и маймуна ще качат тука.“ Жалко е и никак не е смешно. В купето маймуната беше само една и на всичкото отгоре можеше да говори.

От нас зависи това колко сме толерантни и разбиращи и какво виждаме, когато погледнем в очите на кучето на човека, седнал на пейката до нас- добрина или злоба. Може да се каже, че в очите на кучето виждаме отражение на себе си. Виждаме това, което се страхуваме, че сме ние самите. Моето куче лае само по грозни и лоши хора, също така и по миризливи.

Децата ви няма да се възпитат сами, така както кучетата няма сами да изчистят след себе си. Отговорни сме за всичко около нас, отговорни сме за това да спазваме правила и да проявяваме толерантност. Утре човекът, който си напсувал днес, може да се окаже някой, който ще те спаси. Кучето, което си отровил, може да си отиде, оставяйки едно дете без верен приятел. Не причинявай на другите това, което не искаш сам да изпиташ на гърба си.

Пазете кучетата! Пазете децата!

Чочо, Велко, НЛО, липсвате ни! В памет на българското шоу

нлоПомня времето, когато обичах да гледам телевизия. Беше отдавна, аз бях още дете, а демокрацията беше в зората си. Намирахме се в началото на една велика епоха, продължаваща и до днес, така наречения преход.

Нямаше го още Биг Брадър и никакви други риалити предавания. Чалгата тепърва беше пеленаче, а мутренските години бяха турили ръка над капиталистическото ни общество. В тази реалност се зароди нещо велико, едно то най-големите ни постижения що се отнася до родния ефир биха казала, а именно българското шоу. Една нова дума, която по-често бе заменяна с простичката такава ,,предаване“, носеше с гордост всички анотации на своя смисъл.

Помня петък вечер. Дългоочакван момент. Беше време за ,,Клуб НЛО“. Тогава ако го изпуснеш, нямаше как да имаш възможност да го гледаш качено в нета. А и винаги беше шоу един път, неповторимо, уникално. Сега понякога си го пускам с носталгия. Пускам си великите песни от там, които преповтарят с точност кризите и недостатъците и на днешното време. Само дето вече сякаш никой не гледа с критика на тези неща. Примирили сме се. Осмивали сме ги, бунтували сме се, но после някак си сме свикнали.

Великите персонажи от ,,Клуб НЛО“: жената с куфарите, редник Каракочев, професора и доктора- клошари, както и песните ,,Вик за живот“, ,,Народът спи“ оставиха ярка следа в историята на българския национален ефир, който в момента прелива от помия, която ни залива от екраните всеки час.

Отдавна не гледам телевизия. Ако нещо конкретно ме интересува,  си го намирам в мрежата, за да го изгледам. Не ме интересува ни най-малко животът на Гала и мъжа ѝ, които си говорят пред екрана сякаш са си в къщи, а зрителят се чувства някак си излишен. Искам си Чочо и Велко, искам си ,,Клуб НЛО“, ,,Улицата“ и ,,Куку“. Някой от най-великите ни актьори и български шоумени за жалост вече дори не са сред живите. Отидоха си заедно с една голяма епоха, Златен век на българското шоу. Тези от тях, които ни останаха, се подвизават само в театъра и то със сигурност за не много пари.

,,Трябва да се скъса нещо, нещо да се промени“ пееха НЛО в една велика своя песен. Е, ние чакаме това нещо да се скъса вече години наред, четвърт век. Но освен да ни се скъсат нервите и търпението, нищо друго не се случва. Телевизията ни умира, дори и имайки предвид факта, че никога няма да изчезне, тя умира отвътре. Гнила е. Така умира и душевността на българския зрител. Той не гледа телевизия, тя вече му е фон и чака само да чуе как някой се излага, за да ѝ обърне внимание.

Телевизията никога не е била нагърбена със задачата да възпитава, но преди поне малко, макар и неволно поучаваше и казваше истини. Сега, когато Мегз говори ни трябват субтитри. Какво стана, къде сбъркахме? Защо загина българското шоу? Защо загина българинът? Преди умеехме да се надсмиваме над своите пороци, сега сме ги обикнали дотолкова, че сме ги издигнали на пиадестал и само ги пудрим с чалга и пошлост.

Няма вече стойностни новогодишни програми. Телевизорът не ни сплотява притихнали пред екрана на масата, цялото семейство, чакащи любимото предаване. Всеки е забол нос в телефона си и скролва нюзфийда си във Фейсбук като зомбиран.

Не си спомням кога за последно видях нещо свястно по телевизията. Кога за последно нещо успя да грабне вниманието ми и да го привлече? Ще се случи ли това отново? Нима няма нови будни, млади хора, които могат да се борят срещу простотията, пропила ежедневието ни, управлението, на страната, българщината, надсмивайки ѝ се? Няма ли талантливи български актьори, млади сценаристи, които да излязат от рамките на влоговете в YouTube и да спасят родния ефир?

Помните ли онова невинно студентско предаване, което преобърна представите на зрителите за свобода на словото? Помните ли ,,Куку“? Предаване с нисък бюджет, но високи цели. Къде са сега тези студенти, когато онези вече се пенсионират, когато са забравили първоначалната си кауза? Няма ги. Младите хора са уморени, преди да се опитали. Изтерзани са преди някой наистина да е успял да прекърши духа им. Отказали са се. Няма го онзи младежки идеализъм, който сякаш е готов да покори света.

Сега гледам видеа със скечове на Велко Кънев, Мария Сапунджиева, Чочо Попйорданов и се чудя един ден дали с тях ще мога да впечатля децата си. Ще разберат ли защо тези клипове толкова ме трогват? Ще успеят ли да усетят духа на бунтара, на смеещия се човек, на homo ludens, който умее да се преоблича, преобразява точно като реалността- многолика и жестока. Къде е онзи маниер на тънка шега, простираща десницата си над всяка грешка на едно гнило парламентарно управление? Къде е бунтът? Къде е пламъкът на душите ни? Къде е желанието ни, ,,викът ни за живот“? С безумно минало сме и без мечти. Това е истината.

Спомнете си за тях и нека помълчим малко, защото за това, за което няма какво да се каже, е най добре да се мълчи. А гледайки ги, няма какво да кажем друго. Те говорят сами за себе си и ни оставят без думи, без сили, метафори и без епитети. Показват ни какви бяхме, а никой не смее и да спомене това какви станахме. Защото е страшно, грозно е и жалко.

Светла памет на Чочо и Велко! Светла памет на българския ефир и българското шоу!

Как да напишем успешна статия за онлайн издание?

Writer at workПишете непременно неща, които сте убедени, че ще подразнят много хора! Ама много! Изпитано и доказано! Пишеш си ти някакви си разказчета, хората ги харесват, но никой няма да те съсипе от хвалебствия. Напишеш ли нещо хейтърско обаче и ако може да е по-крайно, е тогава ще се разцепят да коментират, да споделят, да се обиждат. Въпреки че крайните мнения невинаги са обективни, то все пак от тях се засягат точно тези, които се вписват в крайните определения. Ако наречеш умен човек глупак, той едва ли би обърнал внимание, но глупакът непременно ще жертва всички налични му глупави аргументи, за да те убеждава как глупавият си ти.

Та надраскайте нещо набързо, пуснете потока на мисълта и си поватряйте как трябва като го чете някой да се засегне на 100 процента.

Ако сте млад автор особено, заложете първо на това, че трябва да ви намразят, но да запомнят името ви. Когато започна=ат да ви разпознават, независимо кой ви издава или публикува, тогава може да си позволите и по-сериозни писания. Тогава можете да бъдете себе си с пълна сила.

Явно в този занаят, както и в повечето е нужно малко да се жертваш, за да си успешен. Може и да изгубиш няколко приятели, които са били по-докачливи и са се обидили от прочетеното, но пък тогава егати приятелите. Може да си позволите тази жертва.

Всеки ще мрънка как мнението ви не отразява всички гледни точни. Ами да, отразява най-вече вашата малко по-крайна такава, но правилата са такива. Това що отразява всички гледни точки е някакъв висш пилотаж във философските текстове, който дори и Платон  не е постигнал. Ограничил се е до собствената си такава, идиотът.

Вместо да се карате с комшията, напишете нещо за неправилната експлоатация на междублоковите пространства, комшията ще я прочете и ще се засегне, пък и някой от нета ще разбере за вас.

Ами аз така направих. Уви, искаше ми се хората да ме разпознават от едни малко по-други текстове, но има време да разберат и за тях. Само още малко ще трябва да подразня троловете с още по-тролски изказвания, написани в подходяща форма и току виж ми обърнали внимание. Защото у нас никой не обръща особено внимание на тези, които печелят олимпиади по математика или ако холивудски режисьори са проявили интерес към романите им, обръщат внимание първо на Мис Тигрова и Сузанита (моето уважение и към двете, ама най-дълбоко, защото все пак ги подкрепям за смелостта).

Бори се за казуи, ама в един друг свят, не в тоя. Имай си идеалите и мечтите, но за да стигнеш до тях, трябва да понесеш и малко помия. Нещо като първоначалната кофти работа (Да, като оная в кол центъра, нали си спомняте?)

Всъщност хората обичат да четат качествени неща, но много повече обичат да си чешат душевните обриви с нещо дразнещо. Дразни те като Биг Брадър, ама не можеш да спреш да му обръщаш внимание. Така е и със статиите и с всичко. Поне у нас.

Искаш ли да си забелязван наравно с добрите ти дела, гледай да направиш малко лошо впечатление и да подразниш малко.

Първата ми статия беше емоционална такава и доста крайна, но пък проработи. Видяха я, коментирАха, шернАха я и те така (както казват в наше село). Което ме доведе до следващата стъпка, а именно свикнете като млад автор, който иска да бъде отразен, да оплюват личността ви. Всичко, което се отнася за това, че не сте от София, пола ви, цвета на косата, социалния ви статус, да ви лепват определения като ,,кифла“, ,,мамино синче“, ,,мързеливец“ трябва да бъде стоически изтърпяно, дори и да не сте съгласни. Спомнете си, че вашата цел беше като начало и другите да не са съгласни с вас.

Ако не ви публикуват нещо, значи е било прекалено мекушаво и прекалено миличко. А в момента поставям пред предизвикателство милите ми редактори, а именно с това дали ще публикуват настоящия ми текст. Ако го видите на бял свят, значи са издържали.

Дерзайте и не забравяйте, ако не ви харесват, сте напът скоро да станете доста харесван.

Когато всичките ти приятели се ,,бракуват“. Какво не ми е наред?

17oubv57a2wizjpgГодините минаха. Отдавна вече не сме деца. Не сме вече и гимназисти. Завършихме и висшето си образование. Време е да погледнем реално на живота и да направим равносметка на изминалото време и план на бъдещето. Накъде отиваме? Къде се намираме в момента?

От 20 до 30 години е периодът, в който всички очакват от нас да се ориентираме в живота, отдавна да сме започнали сами да се издържаме, да мислим за сметки, заеми, кариера, семейство.

Как се чувства един човек на прага на 26, който няма нито сигурна работа и не знае следващия месец дали ще има доход, който няма сериозна връзка и не мисли за семейство? Ами как, как? Разбира се, че супер!

Ще каже някой тогава защо се обясняваш? Ами, защото си искам приятелите! Заедно имахме мечти, планове, цели. В университета си представяхме как като завършим ще започнем заедно да градим кариера и ще се опитваме да споделяме общи ресурси, с които да изградим добър живот за всички ни. Мислехме за това как ще пътуваме, ще откриваме нови хоризонти.

Сега останах сама. Приятелките ми чакат деца и си седят вкъщи. Уморени са. Не им се излиза. Смятат, че мечтите са нереалистични, а чудото на живота се състои в това да създадеш семейство и да изградиш дом. Къде сбърках? Защо не мисля за тези неща? Ами какво ще стане ако изтърва момента? Ако един ден се окажа сама на 40, обградена от животни, които съм събрала от улицата. После се поглеждам в огледалото, не виждам никакви бръчки, а в очите ми още има пламък. Не е изгубена всякаква надежда, казвам си. После нахлузвам кецовете и отивам да разходя кучето в дъжда преди да съм седнала да попиша малко.

Всеки ден сменям заниманията си и си поставям нови цели. Това ще ме държи жива докато не река и аз да се предам във войната с живота и да абдикирам пред възможността да създам семейство. Дотогава- каквото такова. Аплодисменти за всички, които все още празнуват петък вечер, макар и да наближават 30! Пия за всички необвързани и свободни души! Приветствам младежкото безразсъдство, дори когато го срещам у пораснали младежи! И ний сме дали нещо на света! И такива като нас са му нужни. Иначе чий глупости ще четете в делничната вечер докато чакате вечерята да се притопли?

Ще почакам още малко докато си позволя да порасна. Може би съм чела ,,Пипи Дългото чорапче“ твърде много пъти. И все още като мантра си повтарям ,,Не искам да порЕсна“. Няма пък! Ще си купя нови дрехи, ще боядисам косата си в лилаво и ще си направя нова татуировка, пък после ще му мислим. Бракът може да почака, да мисля за ипотеки може да почака, но мечтите никога не чакат, те искат да започнеш да ги сбъдваш, иначе умират.

 

Някой би казал, че може да имаш и кариера и деца. Да, ама не! Има и такива хора, но те не са хора, а машини. Няма как да дундуркаш дете и да си пилотираш презокеански самолет. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но на бременните кариеристки не се гледа с добро око. Само задържат потока от нови млади неангажирани кадри и се пречкат. Тъжно е, но наистина е така. Също така едно дете безкрайно много променя възприятието ти за света. Преди да си помислил за каквото и да било друго, мислиш за детето си. Дори любовта към половинката ти се променя, вече нито ти, нито той сте си най обичаните на света. Детето е.

Бракът е равносилен на напълняване, седене на дивана и следене на промоции. Още един факт, който със сигурност ще ви подразни, драги читатели. А истината винаги ви дразни, но пък нещо много ви гложди да я четете.

Къде са слабите ми мечтателни приятелки? Къде са веселите ми приятели? Вкъщи. Чакат заплата и мислят за това какво ще купят от Домашни потреби. Разговорите с тях се превръщат в разговори за времето. Всеки вдига рамене и казва: ,,Може да се видим тия дни“. Като всеки е наясно, че това няма да се случи. Така се разминаваме с приятелите си в живота, губим ги. Така се получава. Когато не гледате към един и същи хоризонт, посоката ви се сменя и всеки тръгва по своята.

Всички, които още не знаете какво да правите с живота си, не тъжете, ще срещнете съмишленици, с които може да побъбрите на едно малко за това как се покоряват вселени. Аз се събрах с такива хора, животът ще се погрижи за това да го направите и вие.

Живеем в странен патриархат, в който е трудно да си жена, която е сама. Нещо казват не ви е наред. Не, наред ми е. Просто обичам живота си.

7 важни урока, които ще научите в училище без да са написани в учебниците

success-on-school-board-and-glowing-light-bulb-GNG6E5Училището е мястото, където добиваме ценни знания, с които обогатяваме общата си култура, но и съзнанието си. Освен да се научим да четем и смятаме, както и кои са басейните на лигнитни въглища в България, научаваме и някои доста несправедливи ,,урока“, свързани с ученето и реализацията ни. Понякога така полезното училище изкривява съзнанието ни и ни моделира по такъв начин, че цял живот ни трябва за да превъзмогнем тези травматични уроци, които сме научили по трудния начин.

Не е важно дали го разбираш. 

Може и нищичко да не разбираш от това, което ти преподават. Научи го наизуст и няма да имаш никакви проблеми, макар и че само след дни ще си го забравил. Образователната система лансира добрата памет и пренебрегва възможностите за осмисляне на информацията.

Важно е да умееш да лъжеш добре.

Ако си достатъчно умел в правенето на пищови, достатъчно ловък и с добър слух, за да чуеш когато ти подсказват, то ти несъмнено ще успееш. Ще изкараш хубави оценки, които пък после ще ти осигурят прием в добър университет и ако си така нагъл по-нататък, то най-вероятно ще имаш и доста хубав живот.

Подмазвай се.

Никой не обича подмазвачите. Освен някои учители, някои шефове и някои хора, от които зависиш по принцип. Ако портиш останалите и изтъкваш себе си като демонстрираш обожанието си към тези перснони, то несъмнено ще се котираш по-високо.

Подражавай на популярните глупаци.

Те са готини, имат всичко, което ти нямаш- стил, хубави дрехи, често по-добри оценки от твоите, защото са усвоили преди теб горните три урока, родителите им често са богати, а на тях не им пука от даскалите. Не ти остава нищо друго освен това да се присламчиш в групата на някой от тях и да безрезервно да го обожаваш, независимо какви унижения ти коства.

Не чети нищо, което не е написано в учебниците.

Четенето на странична литература е само за идиотите, които си нямат друга работа, пък и често нямат хубави оценки, защото си губят времето в четене на тъпи книги, вместо да си зубрят уроците за Османското присъствие. Не бъди като тях. Не си губи времето, което можеш да прекарваш във Фейсбук след като си си назубрил уроците.

Външният ти вид е най-важното нещо.

Изключително важно е да не си дебел и ако може да не носиш очила. За стила вече говорихме. Ако не искаш да ти се подиграват, то нямаш никакво право да бъдеш грозен, нисък и дебел. Никой не харесва дебелаците, те непременно са смотани. А това за добротата е оправадание само на грозните хора.

Животът не е справедлив.

В училище често пъти искаш да се разбунтуваш срещу системата. Но в момента, в който се опиташ да допринесеш малко за нейната справедливост, тя ти удря такъв шамар, че отнасяш или ниска оценка, или забележка, или пък пердах. Тогава разбираш, че всъщност най-добре е кротко да си мълчиш. Така е и в живота.

Следващият път, когато посрещате детето си от училище, поинтересувайте се докъде е стигнало то в усвояването на тези уроци преди да се поинтересувате какви оценки има. Понякога училището спомага за това да добием комплекси, които ще допринасат за това да се чувстваме малоценни и нищожни цял живот. Не забравяйте да поощрявате детето си и невинаги да го обвинявате за неговите неуспехи, защото някои от тях може да изискват дори и похвала.